СЕНКИТЕ

Мина известно време, преди Трез да отговори. Не искаше да чуе какво имат да му кажат. Въпреки че в сърцето си вече знаеше... Знаеше, че този път нещата няма да се променят, и не искаше думите да бъдат изречени на глас.

Ала този кръговрат от уплаха, който се случваше с нея, започваше да го изцежда.

- Да, моля те - отвърна той учтиво. - Благодаря.

Те всички, включително и Елена, минаха в съседната стая.

И тогава Трез си даде сметка, че двамата със Селена бяха останали сами. Приведе се към нея и докосна устните й със своите, милвайки я по косата.

Господи, устните й бяха толкова студени.

Искаше да затвори очи, ала се боеше до смърт, че ще пропусне нещо. Вместо това остави секундите да отминават.

„Искам да бъда свободна. Онова, от което се боя най-много, е да бъда пленена в собственото си тяло.“

- Селена - каза той с глас, изтънял като кожата му. - Селена, можеш ли да се съсредоточиш върху мен? Можеш ли да ме чуеш?

Тя мигна два пъти - техният знак за „да“.

- Трябва да знам... - Трез преглътна мъчително. - Трябва да знам, ако искаш да си отидеш... Искаш ли да си отидеш?

В отговор очите й, великолепните й сини очи, се наляха със сълзи и той също се разплака. Изпълнен с бездънна болка, посегна със свободната си ръка и избърса сълзите, измокрили носа и бузите й. Своите остави да се стичат по лицето му.

- Кралице моя, време ли е да си вървиш? Кажи ми, ако е така.

Очите й нито за миг не се откъснаха от неговите.

Тя мигна веднъж. А после... още веднъж.

О, господи.

- Правилно ли те разбрах? Искаш ли това... да свърши?

Сега вече и двамата ридаеха. И не беше нужно тя да мигне отново, защото Трез знаеше със сърцето и душата си какво иска... и въпреки това отново изчака знака й. Това бе един от онези мигове, в които трябваше да е напълно сигурен.

Иначе нямаше да е в състояние да живее със себе си.

- Време ли е? - прошепна той.

Тя мигна веднъж... два пъти.

Сега вече Трез затвори очи и се олюля, сякаш върху плещите му бе легнал огромен товар и той не можеше да го понесе.

Когато отвори очи, Ай Ем и лекарите се бяха върнали в стаята. Един поглед към мрачното лице на брат му бе достатъчен, за да разбере, че в онова, което си бяха казали, едва ли имаше повод за оптимизъм.

Ай Ем се приближи, усмихвайки се на Селена, за което Трез му беше истински благодарен. След това се наведе към него и прошепна:

- Нищо не могат да направят. Противовъзпалителните не действат, а на последните рентгенови снимки се забелязват промени, каквито е нямало при предишния пристъп. Ставите - или това, което би трябвало да бъдат ставите - на снимките са яркобели, с плътността на метал. Преди не беше така. Жизнените й показатели не са добри и се влошават, въпреки че са й дали нещо, което да помогне за забавеното й дишане и пулса. Според тях... това е краят.

Трез кимна и докосна лицето на Селена.

- Готова е да си отиде - задавено промълви той. - Сама ми го каза. Има ли... нещо... можем ли...

Мани се приближи.

- Можем да й помогнем. Ако е сигурна.

- Сигурна е.

Ай Ем отново се наведе към него и прошепна нещо.

Трез си пое дълбоко дъх.

- Селена, искаш ли да видиш сестрите си? Фюри? Диретрикс? Те всички са тук. Отвън в коридора са.

В отговор Селена затвори очи. Веднъж. И остана така толкова дълго, че Трез усети как отново го пронизва паника.

Ала клепачите й отново се повдигнаха. Все още беше с него.

Сълзите й се стичаха все по-бързо и на Трез му се искаше да е в състояние да се съсредоточи достатъчно, за да се опита да проникне в ума й, ала не можеше. Беше прекадено изцеден, прекадено емоционален, преизпълнен със скръб. Пък и така разбираше какво иска тя.

- Не искаш да те видят в това състояние. - Мигване. - Но ги обичаш и искаш да знаят, че ще ти липсват. - Две мигвания. -Искаш аз да се сбогувам с тях вместо теб.

Две мигвания.

- Добре, кралице моя.

А после настъпи странна пауза.

По-късно, когато до полуда прекарваше през ума си всичко, което се беше случило, всеки час от тази криза, всеки нюанс на стаята и хората, всяко потръпване на лицето й и всяка дума, която й беше казал, Трез винаги се спираше на този миг. То бе, предполагаше, като да се взираш в дулото на пистолет, секунда преди да те застрелят.

- Обичам те - каза той. - Обичам те завинаги.

Помилва нежно лицето й, молейки се да може да почувства допира му. Не знаеше дали го усеща - кожата й бе започнала да придобива ужасяващ сивкав оттенък.

Смени ръце, така че десницата му да стиска нейната, а с другата заопипва във въздуха, търсейки...

Ай Ем, както винаги, беше там - стисна здраво ръката му, вдъхна му сили. Нямаше да се справи с това, ако брат му не го поддържаше да не падне.

- Добре - каза Трез на онези, които го слушаха... които и да бяха те. - Готови сме.

Мани се приближи до венозната система, стиснал спринцовка, пълна с прозрачна течност.

- Първата инжекция е успокоително.

Трез се приведе напред в стола, който му бяха дали. Допря устни до ухото й и каза:

- Ще те обичам завинаги...

Повтаряше думите, докато и сам не бе сигурен колко пъти ги бе изрекъл. Просто искаше те да бъдат последното, което тя ще чуе.