СЕНКИТЕ

Ай Ем се огледа наоколо, въпреки че все още беше сам. Очите му просто имаха нужда да правят нещо и в това отношение прекрасно разбираше защо Рейдж и братята се молеха за някаква работа, която да свършат. Както и защо жените, които не бяха в гората, бяха горе, за да помогнат с приготвянето на церемониалните ястия, които се поднасяха по традиция по време на траур. И защо Избраниците и Примейлът се бяха затворили във фитнеса, за да извършат древните ритуали, а уханният дим от свещените свещи, които горяха, изпълваше тренировъчния център с аромат, едновременно тъмен и сладък.

Беше такъв миш-маш от вярвания и традиции, смесили се около ядрото от скръб. Неговия брат.

Така че Ай Ем чакаше.

По някое време през следващите три часа Трез щеше да се появи, гол и облян в собствената си кръв. Белезите върху гърдите и корема на мъжа в траур бяха последната част от ритуала по прощаването с починала любима. А като най-близък родственик на страдащия, Ай Ем бе този, който трябваше да затвори раните със сол, запечатвайки ги завинаги върху плътта му.

Той претегли в ръката си черната кадифена торба, пълна със сол. Беше завързана с въже от златна нишка и много тежка.

Някъде на заден план в ума си не можеше да не мисли за онова, което предстоеше след това. Към залез-слънце на следващия ден. Към края на траура в с’хийб.

От доста време насам обмисляше решението, което включваше живот, прекаран на път. Всеки дълг, който имаха към Ривендж, бе изплатен, а със смъртта на Селена Трез като че ли бе свободен да продаде бизнеса си в Колдуел и да поеме на път.

Кралицата на сенките нямаше как да сложи ръка върху нещо, което не можеше да хване. Това със сигурност бе най-разумното нещо, което биха могли да сторят. Проблемът сега бе майкен.

Ай Ем отново се съсредоточи върху затворената врата, зад която почти можеше да види как брат му повива тялото на своята любима... и за миг се опита да си представи Трез достатъчно добре, за да тръгне да обикаля по света.

Вероятно нямаше да се случи.

Мамка му. Напълно бе възможно Трез да разреши проблема за всички им.

Като си пръсне мозъка.

71

ТРЕЗ НЯМАШЕ СПОМЕН ОТ РАЖДАНЕТО СИ.

Ала докато се приближаваше към вратата на стаята за прегледи, му се струваше, че го изживява наново. След дълги часове, изпълнени единствено с болка, налегнат от екзистенциално изтощение, той сложи длан върху разкривената врата и си даде сметка, че дори между него и онова, което се намираше от другата страна, да нямаше физическа бариера, да прекрачи навън, щеше да изисква усилие, напън, тласък, който да го изхвърли от тясната капсула на времето, в която се бе намирал досега.

Цял един живот го делеше от мъжа, който бе, когато слезе тук, понесъл Селена на ръце, и мъжа, който бе сега.

Няколко живота.

И също както в утробата, повече не можеше да остане тук. Оставаше му да свърши само още нещо... не че имаше сили за каквото и да било.

- Селена - прошепна той.

Името й, отронило се от пресъхналите му устни, бе ключът, отворил пътя му навън, и ето че той най-сетне прекрачи в един свят, така нов за него, както несъмнено и в мига на раждането му.

Той бе точно толкова безпомощен, колкото и като новородено. И също като при раждането му, Ай Ем вече го очакваше.

Брат му вдигна очи толкова бързо, че си удари главата в бетонната стена, на която се беше облегнал.

- Хей...

Плъзна тъмни очи по тялото му и Трез също сведе поглед към себе си. Черният му панталон беше изцапан с кръв, восък и власинки от марлята, с която бе обвил тялото на Селена. Гърдите му бяха плетеница от зейнали рани. Свободната му ръка бе изцапана със същото, което беше по панталона му.

- Сол - каза той. - Сол, трябва ми...

Гласът му беше като кларинет с развален платък. Но разбира се, той говореше на кралицата си... от колко време? Толкова много молитви, а най-странното бе, че изобщо си ги бе спомнил, въпреки че не ги бе изричал, нито чувал от...

Какво всъщност правеше тук? А после видя черната торба, която Ай Ем му протягаше, и си спомни.

Толкова лесно бе да се свлече на пода, а коленете му поеха удара, който би трябвало да е силен, но той дори не го усети. Отметна глава назад, излъчвайки гърди, при което раните върху гърдите му зейнаха още по-широко, отваряйки се наново, обливайки го в кръв.

- Готов ли си? - попита Ай Ем, застанал над него.

Той издаде звук, който дори в собствените му уши би могъл да бъде и „да“, и „не“... и нещо съвсем друго. Ала позата му беше достатъчно красноречива.

Дъхът изригна от продраното му гърло, когато солта се посипа със съскане от торбата и се разля по ключицата му. Струята носеше със себе си пареща болка, толкова силна, че сърцето му подскочи в гърдите, а дробовете му се свиха конвулсивно... и все пак той я понасяше безропотно, казвайки си, че го прави заради Селена.

След като това свършеше, завинаги щеше да бъде белязан за нея.