СЕНКИТЕ

Същото, предполагаше той, се случваше и в церемонията на обвързването... само дето неговата жена вече не беше тук. И в този свещен ритуал, преобърнат наопаки, нямаше нищо странно, че вместо огромна радост, той изпитваше единствено смазваща скръб; вместо да се слее с нея, той отбелязваше самотата си без нея.

Когато в торбата не остана нито зрънце сол, Трез не помръдна от мястото си - по свой избор и по принуда. По принуда, защото мускулите на гърба и раменете му се бяха схванали, може би в солидарност с неговата жена, ала по-вероятно, защото беше стоял приведен през последните десет - или пък бяха петнайсет? - часа. По свой избор, защото колкото и да ненавиждаше ритуалите, тъй като те крещяха оглушително „тя е мъртва“, не искаше да свършват.

Всеки отминал миг, всяка минута, изтекла в тази нова реалност, бе стъпка, която го отдалечаваше от нея. Много скоро, нанизани една след друга, те щяха да се превърнат в нощи, седмици, месеци... и отлитащото време щеше да измерва неговата загуба.

Да го отдалечава от нея.

Докато й отдаваше последни почести, част от ума му отново и отново разиграваше всичко случило се. Облечената в черно фигура, дошла за него в клуба. Селена, която той бе вдигнал от яркозелената трева в онова място. Как се бяха борили за живота й, когато я бе донесъл тук първия път. И как бе рухнала в стаята на Ай Ем.

Първото, което щеше да направи, след като приключеше с последната част на ритуалите, бе да се втурне горе, за да види точно къде се бяха отпуснали коленете й върху килима.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка - избъбри той.

- Какво?

Заповяда си да вдигне глава и да отвори очи.

- Кажи на Фриц да не пуска прахосмукачка в твоята стая.

- Добре. - Думата бе изречена с успокоителния тон, с който биха се обърнали към някого, който се кани да скочи от небостъргач. - Добре.

Трез сведе поглед към гърдите си. Целият беше покрит с малки зрънца, някои бели, други розови или червени от кръвта му.

Молеше се догените да не бяха проявили обичайната си педантичност в почистването тази вечер. Трябваше да си спомни точно къде се беше случило. Трябваше да си спомни как бе слязъл в клиниката, къде бе стоял столът до кушетката за прегледи и какво й бе казал. Как бе изглеждала иглата на спринцовката. Как... се бе случило всичко.

Не беше от някакъв нездрав интерес. Просто не искаше да изгуби нищичко от нея. Нито един спомен.

Изправи се на крака с усилие и промълви:

- Трябва да издигнем...

- Направено е.

Трез тръсна глава и направи жест с ръка.

- Не, не, слушай. Трябва ми брадва... или трион...

- Трез, чуй ме.

- ...и малко бензин или керосин...

- Защо не ми дадеш това?

- Какво? - Усетил пръстите на брат му да се сключват внимателно около дясната му китка, Трез се намръщи и погледна надолу. Все още стискаше камата си. - О!

Заповяда на юмрука си да я пусне. Когато нищо не се случи, опита отново.

- Не мога да я пусна.

- Обърни ръка. - Ай Ем откопчи пръстите му един по един. -Готово.

Докато брат му втъкваше камата на кръста си, Трез се помъчи да накара мозъка си да заработи.

- Може да ми потрябва за...

- Братята и техните жени се погрижиха за кладата.

Трез примига.

- Наистина ли?

- Издигат я от три часа насам. Всичко е готово.

Трез се олюля и като затвори очи, прошепна:

- Как бих могъл да им се отплатя някога?

* * *

- Ето, облечи това яке, сигурно замръзваш.

Рейдж сведе поглед към своята Мери.

- Моля? Какво каза?

Тя му подаде дебело яке.

- Рейдж, нула градуса е. А ти си по потник.

Не че се съмняваше в думите й, но все пак погледна към голите си ръце.

- А! Май си права.

- Нека ти облека това.

Прекрасно си даваше сметка, че тя се държи с него като с малко дете, но нямаше нищо против. И когато тя напъха едната му ръка в ръкава и обви якето около тялото му, той я остави да прави каквото поиска.

С палто. Без палто. На него му беше все едно.

Очите му се спряха върху кладата. Беше по-висока, отколко-то бе очаквал, издигаше се като малка къщичка насред равния участък на поляната отвъд градините и басейна. Наложило се бе да направят стъпала, за да може да се стига до горната част, и след кратко обсъждане и следвайки съвета на Ривендж, бяха напоили основата с бензин.

Като всички останали, и той стоеше с лице срещу вятъра.

Беше се събрало внушително множество. Всички, които живееха в къщата. Цялата прислуга. Всички Избраници.

- Донесох ти и ръкавици - каза неговата Мери и посегна към ръката му, ала той поклати глава.

- Само ще ги изцапам с кръв.

- Няма значение. Като нищо вече имаш измръзване.

- Толкова ли е студено? - Я чакай, не му ли беше казала току-що каква е температурата.

- Да - прошепна тя. - Необикновено студено е.

-- Струва ми се правилно. Не мисля, че би трябвало да е топло... не би трябвало... освен това мисля, че трябва да ни боли.

И именно заради това би предпочел да е без якето. Само че не беше в състояние да откаже на своята шелан...

С крайчеца на окото си зърна нещо бяло. Обърна се рязко и дъхът заседна в гърлото му. Трез се беше появил през френските прозорци, които бяха използвали и те, следван от Ай Ем.

Ето че последното сбогуване беше започнало.