Sedmiyat pechat

СГРАДАТ А ИЗГЛЕЖДАШЕ Т ИХА И СПОКОЙНА КАКТ О ВИНАГИ, МОЖЕ би малко по-жизнерад остна от пред и. Все

пак пролетта беше в разгара си и лехите в градината бяха отрупани с цвят. Розите сияеха под слънцето -

червени и жълти, пълни с живот, съревновавайки се с оранжевия цвят на кантариона, чиито листа про-

зираха на светлината. Но екзотичното излъчване на цветната градина идваше най-вече от небесносинята

нигела с разтворени като звезди венчелистчета.

Томаш влезе в дома и сякаш попадна в друг свят. До този момент не можеше да се освободи от

страшното преживяване в Сибир. Не можеше да заличи спомена от изстреляния откос с Калашников,

който беше раздробил главата на Надежда, нито образа на девойката, просната на поляната в тайгата.

Звукът и образът постоянно гнетяха Томаш, споменът пулсираше в главата му през целия път от

бреговете на Байкал до старческия дом в Коимбра.

Но в момента, в който прекрачи входната врата, натрапчивият кошмар внезапно отлетя, сякаш

съзнанието му милостиво се беше съгласило на примирие. Сякаш подсъзнанието му подсказваше, че за

да се справи с новия проблем, не биваше да внася тук предишния - за всяко нещо си имаше време. С

внезапно прояснена и спокойна глава, Томаш се запъти направо към кабинета на директорката в средата

на коридора и спря едва пред табелката с името Мария Флор на дървената врата.

- Може ли? - попита той, над ничайки в стаята малко след като беше почукал.

Директорката вдигна глава от документите, които преглеждаше, и му отправи очарователна усмивка.

- Заповядайте, професоре - каза тя и го покани на мястото пред бюрот о. - Мислех, че сте изчезнали от

лицето на земята.

Томаш се настани на стола.

- Малко оставаше - отговори т ой, потръпвайки. - Бях извън страната, където попаднах в доста сложна

ситуация. Върнах се едва днес. Веднага щом слязох от самолета в Лисабон, минах да взема колата и

дойдох направо тук, в Коимбра.

- Забелязах, че не сте ни посещавали скоро.

Посетителят се сви на стола и сведе очи, малко засрамен от онова, което навярно си бяха помислили

за отсъствието му.

- Извинявам се, така се налагаше. Служеб ни задължения - оправда се той от ново. После вдигна глава,

сякаш искаше да покаже, че е приключил със самокритиката. - Майка ми как е?

- Избяга.

Томаш отвори широко очи. Отговорът го разтърси безцеремонно като шамар.

- Моля?

- Майка ви избяга.

- Как така избяга?

- Много прост о. Взе си нещата и излезе през вратата.

- Но... вие сте я оставили да си замине?

Директорката въздъхна.

- Професоре, какво можехме да направим? Не забравяйте, че всич ко това е ново за нея. Майка ви е

свикнала с определен начин на живот. И изведнъж се оказва в друга среда, съвършено непозната и

чужда за нея, при това против волята и. Както можеше да се очаква, реакцията и беше негативна.

Томаш почувства как гневът напира в гърдите му като вулкан, готов да изригне.

- Но как можахте да я оставите да си тръгне оттук?

- Доколкото знам , професоре, майка ви е пълнолет на и има всички права, включ ително свобода на

движение. Щом си е взела нещата и е напуснала, какво бихме могли да направим ние? Тя не е затворник

все пак. Не е осъдена от нито един съд, нали?

- Но тя не може да стои сама, без надзор! Тя е опасна за самата себе си. Къде е майка ми сега?

Мария посочи вратата.

- Тук.

- Моля?

- Тук, в дома.

Томаш я изгледа объркано.

- Извинете, не ви разбрах. Не казахте ли, че е избягала?

- Казах ви истината. Избяга на трет ия ден.

- Но сега е тук?

- Да, успяхме да я върнем , слава богу.

Томаш въздъхна с облекчение.

- Опитахме да се свържем с вас, но моб илният ви телефон беше изключен. Не можете да си

представите колко пъти опит вахме. И понеже знаехме, че майка ви е пациентка на доктор Говея,

решихме да се обадим в болницата и успяхме да говорим с него. Всъщност доктор Говея я намери и

върна.

- И как се чувства тя сега?

- Свиква, слава богу. Искате ли да я вид ите?

- Разбира се - каза той и се над игна веднага.

- Добре е, но като имаме предвид състояниет о и възрастта и, разбира се - отговори директорката, без

да става. - Беше важно да сте тук с нея през първите дни от приобщаването и към дома.

- Да, знам. Но повярвайте ми, това беше невъзм ожно.

Томаш се поколеба за момент какво да направи: дали да из лезе, или да седне отново. Поведението на

директорката на дома му показваше, че разговорът не е приключил, и може би бе по-добре да се върне

на мястото си.

- Както навярно разбирате, тези неща са малко сложни за нас - каза Мария, решила да го накара да

осъзнае отговорностите си. - Да се управлява старчески дом не е лесно и непрекъснато се сблъскваме с

нови ситуации. Вчера, например, една осемдесетгодишна жена почти цяла нощ е обикаляла дома да

търси кухнята. Объркала се, не могла да намери стаята си и направила опит да легне при трима от

обитателите на дома.