Sedmiyat pechat

- Едно м ладо момче, което раб от и тук. Деолинда все го мо ли да и слага вазелин в ануса, но лекарят

вече я хвана и и каза, че няма никакъв проблем с ануса. - Хихикане. - А тя, хитрушата, настоява. Казва,

че мъжете вече не са като преди, че всич ки са педали, и продължава да настоява да и слагат вазелин в

ануса.

- Гледай я ти дъртушата - усмихна се Томаш.

Дона Граса погледна настрани и изтръпна.

- Шшшт! - каза тя. - Ето я, идва.

Синът обърна глава и видя една възрастна жена, която се приближаваше с игрива походка и чаша чай

в ръка. Носеше сива рокля, дълга до пода.

- И кое е това хубаво момче тук? - попита госпожата, приб лижавайки се до масата.

Дона Граса се прокашля.

- Деолинда, ст ига глупости. - Хвана сина си за ръка. - Това е моят Томаш.

Деолинда го огледа от главата до петите.

- Хм... никак не е зле - произнесе се тя. - Виж, момче, знаеш ли как се слага вазелин на една госпожа?

XXVI

Т АБЕЛАТ А НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ МАГИСТРАЛАТ А СОЧЕШЕ ПОЗНАТ ИЯТ конт роле н пункт на Алверка, когато Тома ш,

придържайки с една ръка волана, с другата постави слушалките и избра номера.

Мобилният иззвъня от другата страна на линията.

- Здравейте, професоре - поздрави гласът, който отговори на повикването. — Завърнахте ли се вече?

- Как си, Орлов?

- Гладен! - оплака се руснакът. - Още не съм вечерял. Хайде, разправяй. Срещнахте ли се с приятеля

си?

- Да.

- Къде е той?

- Не знам.

Орлов цъкна недоволно.

- Вижте какво, професоре - изрече той със снизход ително търпение. - Все пак трябва да ни разкажете

нещо, нали? В края на краищата Интерпол заплати разноските по пътуването ви. Щом сме платили,

имаме право да знаем какво се е случило.

- Несъмнено - призна Томаш. - Проблемът е, че не мога да ви кажа къде се намира, тъй като аз сам ият

не знам.

- Как така? Нали сте се видели с него?

- Бях.

- Къде?

- В Русия.

- Приятелят ви се е покрил в моята страна? - разсмя се Орлов. - Трябваше да се досетя. Знаете ли,

когато разбрах, че е учил в Ленинград, си помислих, че би могъл да е избягал там. Обективно

погледнато, той е познавал добре мястото, нали? Но после не отдадох нужното значение на това

предчувствие. Запитах си, ако бях на мястото на Филипе Мадурейра, къде бих могъл да се укрия? На

студено? Да прекарам остатъка от дните си сред ледовете? В никакъв случай! - Разсмя се отново. - Бих

отишъл на Карибите!

- Така е, но е факт, че се срещнах с Филипе в Русия.

- Къде беше срещата? В Санкт Петербург ли?

- В Сибир.

Чу се леко изсвирване от другата страна на линията.

- Не ме учудва, че никой не е знаел нищо за него през цяло то това време - отбеляза той. - З начи този

тип се е покрил в Сибир, а?

-Да.

- И още ли е там?

Томаш се прокашля.

- Вижте какво, Орлов. Не искам да говорим за това по теле фона. Кога можем да се срещнем?

- Днес.

- Днес не мога. Самолетът ми се приземи тази сут рин в Лисабон, от идох направо в Коимбра да видя

майка ми и сега се връщам в Лисабон. Грохнал съм от ум ора и трябва да се наспя. Не можете да си

представите какво преживях в последните дни.

- Много добре - каза Орлов. - Но поне м и дайте нещо, за коет о да се хвана. Шефът ми в Лион вече ме

навика. Изнервен е, иска резултати, при това веднага. Трябва да му док ладвам.

- Кажете къде можем да се срещнем?

- По обед при Виктор, става ли?

- Виктор ли? Кой е този?

- Ресторант в Алкаб идеш, д о Кашкайш. З наете ли го?

Въпреки умората, Томаш не можа да сдържи усмивката си.

Толкова предвидим беше този Орлов. Щеше да се изне нада, ако руснакът не беше споменал някой

ресторант в разговора им.

МИРИС НА Т ОПЛО ПЕЧЕНО МЕСО ИЗПЪЛВАШЕ ГОЛЕМИЯ САЛОН на Викт ор, където няколко маси вече бяха заети.

Беше още рано, но сервитьорите се суетяха напред-назад с подноси в ръка и бутилки червено вино,

увити в салфетки. Вътре беше приятно, ухаеше на пикантни подправки и вкусни гозби, къкрещи на огъ -

ня. Меката бледожълта светлина, осветяваща ъглите, сякаш га леше декоративната керамика и

придаваше на ресторанта задушевната атмосфера на механа.

Томаш огледа бегло клиентите и след като не откри Орлов, прекоси салона по закътаната пътека

отдясно и влезе във втория салон. Забеляза едрия силует на руснака на една маса в ъгъла, с приведено

над чинията туловище. Когато наближи, видя обичайните капки пот , които се стичаха по пламналото му

лице, и лъсналата му от мазнина уста.

- Похапвате ли вече? - изрече вместо позд рав Томаш.

- Ъхъ - излом от и Орлов и се изправи стреснат като дете, което бяха заварили с ръка, пъхната в буркана

с бонбони. - Здравейте, професоре. - Махна неловко към чиниите, с които бе обсипана масата. -

Извинете, вече не издържах от глад. Когато влязох и вдъхнах миризмата... да си призная, не устоях.

- Добре сте направили, не се притеснявайте - успокои го Томаш, докато заемаше своето място на

масата.

- Ще си сервирате ли?

Масата беше отрупана с най-различни предястия, всички до едно неустоимо вкусни, фантастични