Sedmiyat pechat

неща. Не могат сами да се мият, не могат сами да се хранят, някои дори не могат да ходят, на други им е

трудно да уринират, много от тях не са с всичкия си, с една д ума, тук по-скоро имаме пациенти,

отколкото наематели.

- Сложно е.

Мария посочи Томаш.

- И освен всичко, трябва и да ви търпим.

- Мен ли?

- Да, вас. Близките.

- Какво правим ние?

- Вие конкрет но нищо... което всъщност не говори във ва ша полза.

- Нали няма да ме порицавате?

- Вижте, далеч съм от под об на идея, но б их искала да раз берете, че присъствиет о на близките е от

съществено значение, за да се помогне на старите хора в този тежък период от живо та им. Много от тях

сякаш вече не разбират нищо, така е, но това не означава, че са станали безчувствени. Напротив, дори са

прекалено чувствителни към вниманието, което семейството им обръща.

- Знам, но наист ина ми беше невъзм ожно да дойда - заоп- равдава се Томаш. - Имах неотложни

ангажименти.

- Вие си знаете - повтори тя. - Не смятам да ви поучавам, но е важно да знаете, че присъствието ви

може да повлияе благотворно за приобщаването на майка ви към живота в дома. Не можем просто да

натикаме старите хора в дома и да очакваме, че това ще разреши всички проблеми като с вълшебна

пръчка. Нашата работа е да поддържаме хората спретнати, стоплени, нахранени и да им даваме

лекарствата навреме. Даваме материалните условия, които по разбираеми причини семейството не е в

състояние да им даде. Но в емоционален план, колкото и да сме симпатични и любезни с обитателите,

това не замества общуването със семейството. Моля ви, идвайте по-често да посещавате майка си, не я

карайте да се чувства отблъсната и изос тавена.

Томаш наведе глава и прехапа устни. Знаеше, че посланието бе отправено лично към него.

- Имате право.

Заковаха се пред дневната. Директорката спря поглед на един силует до прозореца.

- Ето я майка ви - каза тя. - Пред и да отидете при нея, бих искала да ви припом ня нещо: на тази

възраст всички губим по нещо.

- Какво искате да кажете с това?

- Невроните угасват постепенно, понякога по-бързо, друг път по-бавно. Такъв е законът на живота.

Искам да знаете, че при всяко ваше идване тук ще ви се струва различна. И рядко по-добре.

СЛЪНЦЕТ О ГАЛЕШЕ БРЪЧКИТЕ, С КОИТ О ВРЕМЕТ О БЕШЕ НАБРАЗДИЛО лицето на дона Г раса, когато Томаш се

наведе и я целуна по лицето.

- Здравей, мамо, добре ли си?

Дона Граса вдигна зелените си светли очи и ги впи в сина си, който стоеше в трепетно очакване.

- Татко! - възкликна тя, разтваряйки ръце. - Татко!

Томаш я изгледа смаян.

- Мамо, аз съм. Томаш.

Тя се вгледа в посетителя колебливо, после сякаш се опомни.

- Ох, извинявай - каза дона Граса, поклащайки глава, ся каш искаше да се отърси от нещо. - Объркана

съм напоследък. Заприлича ми на моя баща. - Погали го по лицето. - Хубав си като него.

- Така е, наследил съм му гените.

- Онзи ден майка и татко ми казаха, че приличаш на ангел.

Синът седна на празния стол пред дона Граса. Нямаше съмнение, че беше объркана, говореше за

родителите си като за живи.

- Как се чувстваш тук? - попита той, сменяйки темата на разговора.

- Мъчно м и е за вкъщи. Вече казах на баща ти, че искам да се връщам.

Спомените и се бяха смесили. Във въображението и нейният съпруг продължаваше да е жив и навярно

доста по-млад.

- Мамо, добре ли спиш?

- Всякакви непознати хора нахълтват в стаята ми, голяма досада.

- Това са служителките от дома. Трябва да видят дали всичко е наред.

- Предпочитам Алзира, свикнала съм с нея. - Беше домашната пом ощнич ка от времето, когато Томаш

учеше в гимназията. - Освен това готви по-добре. Тукашните служители трябва да изкарат курс за

готвачи, като онзи по телевизията, нали го знаеш? Онази програма на... Мария де Лурдеш Модещо.

Томаш се огледа наоколо, наблюдавайки възрастните, нася дали в дневната. Неколцина си подремваха,

други бяха зареяли поглед в пространството, една старица плетеше, трима иг раеха на карти.

- Не си ли намери приятелки т ук, мамо?

- Разбира се, че намерих - каза тя. - Знаеш ли кого срещнах т ук?

- Не.

- Деолинда. Сещаш ли се коя е?

- Нямам представа.

- Разбира се, че я знаеш. Запознахме се с нея още докато ходехме на уч илище.

- Мамо, никога не съм ход ил на уч илище с теб. Когато ти си ходила на уч илище, аз не съм бил роден.

Дона Граса се замисли, опитвайки се да сложи ред в паметта си.

- Прав си, виж колко съм отнесена. Аз и баща ти я познава ме от училище. - Повдигна рамене. - Та ти

разправям, че я срещнах тук.

- И как е тя?

Майка му се разсмя.

- Тя е истинска разврат ница - прошепна дона Граса. - Винаги си е била лудетина и явно не се е

променила. То е в кръвта и, нищо не може да се направи.

- О, така ли?

- Не можеш да си представиш какви номера върти всеки ден. Боже милост иви!

- Кажи де.

Дона Граса се наведе и зашепна, сякаш споделяше тайна.

- Знаеш ли, иска да сваля санитаря.

- Кой санитар?