Sedmiyat pechat

паркирана досами реката, на около три метра от тъмните и води, в сянката на крайбрежната стена.

Влезе в колата и запали. Светнаха фаровете, погледна в ог ледалото за обратно виждане, изчака да

мине един автомобил и потегли. Отмина гарата, хвърли бегъл поглед назад в огледа лото и се

съсредоточи върху светофара.

Това беше последното нещо, което съзнанието му запечата.

II

ПЪРВИЯТ ОБРАЗ ИЗПЛУВА РАЗМАЗАН, ЗЪРНА БЯЛ СИЛУЕТ да минава пред него, но беше неясен, мътен, почти

ефирен. Долови приглушен шум, неразбираеми думи, казани шепнешком. Почув ства се объркан,

вцепенен, зашеметен. Очите му отказваха да фокусират образите, тежаха му, лениви и почти

неуправляеми. Умът му се рееше празен, муден, чужд, прекалено бавен, за да му служи.

Мисли, Томаш.

Направи усилие да се съсредоточи. Поклати глава, сякаш да отпъди демона, който замъгляваше ума

му, и да разбере какво става. „Мисли, Томаш!―, повтори сам на себе си. Отвори широко очи, като се

надяваше да се освободи по този начин от пелената, замъглила зрението му, и се насили да възприеме

света пред него. Знаеше, че за да разбере, трябваше да види, но виждането беше трудно. Толкова

трудно... Помъчи се да долови какво става, да различи образи, да надмогне замайването, да изплува от

мъглата.

Привлече вниманието на белия силует и очите му лека-полека започнаха да го фокусират. Беше жена,

досети се. Имаше нещо на главата. Кърпа ли беше? Не, беше шапчица, бяла шапчица. Беше облечена в

бяло и приличаше на монахиня. Разбира се, че не беше монахиня, бавно стигна до това заключение, все

още с усещане за безредието в главата си, едва-едва изостряйки рефлексите. Не беше монахиня. Беше

медицинска сестра.

- Значи нашият пациент е вече буден? - попита сестрата и се приведе над него с усм ивка.

Имаше кафяви очи и лунички по носа, които напомняха малко за бившата му жена.

- Хм - чу се да прошепва.

- Добре ли спахте?

- Ммм?

- Добре, почивайте си - каза сестрата почти нежно. - Ще се върна след малко.

Луничавото лице се отдръпна от него и Томаш се огледа наоколо, сънлив и отпуснат. С усилие осъзна,

че се намира в малко помещение, напомнящо болнична стая. Някаква машина стоеше отдясно, мебел с

телевизор отпред и прозорец отляво, с изглед към кичести чинари, чиито клони се открояваха отчетливо

на дневната светлина. Беше утро, установи Томаш. Намираше се на непознато място. Болница. Мисълта

бавно се уталожи в главата му и го изненада. Какво, по дяволите, търсе ше в болница?

Усети как умората натежава в тялото му и притвори клепа чи. Не бе в състояние да устои на

непонятното замайване. Отпусна се в леглото, намести се удобно, пое дълбоко въздух и се унесе в

спокойна дрямка.

МЪЖКИ ГЛАС ГО РАЗБУДИ ОТ НОВО, ОТ ВОРИ ОЧИ И ВИДЯ МЪЖ в бяла престилка и тънък мустак да стои кра й

леглото, а луничавата сестра зад него.

- И така, добро утро, професор Нороня. Как се чувствате?

Томаш го погледна въпросително.

- Къде се намирам?

- В клиниката „Шоупалиньо―. Как се чувствате?

Пациентът усети как постепенно възвръща способностите си, включително умението да разсъждава.

„Консултациите! - беше първата мисъл, която изплува в главата му. - Студентите ме чакат във факултета

за консултации!― Вдигна лявата си ръка и погледна часовника. Беше девет сутринта, все още имаше

време. Консултациите започваха след около час.

- Вижте, аз трябва да изляза оттук - каза Томаш, с мъка произнасяйки дум ите. - Трябва да разпиша

книжките на студентите в десет и не мога да отсъствам.

- Аха. И къде трябва да стане това?

- Във факултета.

- Кой факултет? В Коимбра?

- Не, в Лисабон.

- Но вие сте в Коимбра, ч овече - разсмя се лекарят. - Дори да т ръгнете още сега, няма как да ст игнете

навреме.

Томаш направи усилие да възстанови последните си споме ни.

- Значи все още съм в Коимбра?

- Да, господине. В клиниката „Шоупалиньо―.

Отпусна отчаяно глава на възглавницата.

- По дяволите! Не мога да отсъствам!

- Страхувам се, че ще се наложи - отбеляза докторът. - Как се чувствате?

Томаш се замисли над въпроса.

- Малко странно - каза той, усещайки тебеширен вкус в устата. - И освен това ме боли главата.

- Няма начин да не ви боли.

- Какво се е случ ило?

- Нищо ли не си спом няте?

Томаш отново прерови най-пресния архив на паметта си.

- Спом ням си, че вечерта влязох в колата, за да се върна в Лисабон.

- И нищо повече?

Помисли секунда.

- Да, боя се, че е само това.

- Кой е последният образ, който се е съхранил в паметта ви?

- Ами... гарата, струва ми се. - Повд игна вежд и. - Не, светофарът. Тъкмо щях да завия на моста и спрях

на светофара.

- Нищо друго ли не си спом няте?

- Не — каза Томаш.

Поклати глава, за да подсили отрицателния отговор, и усети болезнено замайване.

- Със сигурност? - настоя лекарят.

- Да - потвърди пациентът нетърпеливо. - Какво е станало?

Лекарят взе бележник с формат А4 и прегледа някакви за писки.

- Претърпели сте пътно произшествие. Прем инали сте моста и докато сте пресичали площад „Праса да