Sedmiyat pechat

- Така е, да. Но проблемът си остава. Как да я настаня в старчески дом, след като тя не иска да ходи

там?

- Трябва да отиде.

- Но как да го направя? Тя не иска!

- Трябва да поговорите с нея и да я убедите.

Томаш се разсмя скептично.

- Да поговоря с нея? И как да стане това? Тя не иска и да чуе, веднага изпада в изстъпление. Как да я

убедя?

Говея се прокашля.

- Вижте, ще ви кажа нещо не като лекар, нали ме разбира те? Като приятел.

- Кажете.

- Знаете, че с напредването на год ините възрастните хора навлизат в регресия и в известен см исъл все

едно се връщат в детството, нали така?

- Да, така е.

- Представете си тогава, че майка ви е дете.

- Да.

- Тя е дете и не иска да ход и на уч илище. Вие знаете, че трябва да ходи на училище, че е добре за

нейното бъдеще, но тя не знае това, нали? Знае си само едно - че не иска да ходи на училище,

предпочита да си остане вкъщи и да си играе с куклите. При такъв отказ вие какво бихте направили? Ще

задоволите каприза й или ще изберете онова, което е добро за нея?

- Не е същото.

- Отговорете на въпроса м и. Ако детето не иска да ход и на училище, какво ще направите? Няма да го

водите на училище? Ще го оставите да си седи вкъщи и да си играе само? И никога нищо да не научи?

Ще опропастите бъдещето му само за да задоволите моментното му желание?

- Разбира се, че ще го заведа на училище.

- Дори и насила?

- Да.

- Тогава ето ви и отговора.

III

СВЕЖ И ЖИВИТ ЕЛЕН МИРИС НА МОРЕ ИЗПЪЛВАШЕ РЕСТ ОРАНТ А, огласян от нес пирния шум на прибоя. Томаш

надникна през прозореца и видя белеещите очертания от пяна, полепнала по пя съка като захарен памук.

Но океанът оставаше невидим, черна бездна, сляла се с нощта, в която проблясваха само фарът на Бужио

и светлите точки на корабите, спускащи се плавно по скрития хоризонт към устието на Тежу. Уличните

лампи изпълваха със светлина плажа на Оейраш, сякаш бе ден. Като малки слънца те огряваха тясната

пясъчна ивица, но бяха безсилни пред необятната черна бездна на океана.

Погледна часовника си - минаваше осем и петнадесет. Закъснява, помисли Томаш. Хапна още една

пирожка със скариди и остана загледан в непрогледната водна шир, унесен в напевния шепот на

вълните, играещи вечния си валс с брега.

- Професор Нороня? - попита мъжки глас с лек чужд акцент.

Беше едър мъж, с огромен корем и овехтяла чанта в ръка. Косата му беше тънка и руса, олисяла от

двете страни на челото, очите му бяха наситеносини; пълна гуша висеше под бра дичката му като на

жабок.

- Да?

- Моля да ме извините за закъснението - каза мъжът , леко задъхан, и м у подаде пухкавата си ръка. -

Александър Орлов от Интерпол. Приятелите ми казват Саша.

Стиснаха си ръцете. Орлов остави чантата под масата и с усилие се настани на стола, прекалено тесен

за туловището му.

Сервитьорът се приближи и отправи лек поклон към новодошлия.

- Добър вечер, господ ин Орлов. Вед нага ли ще поръчате?

Явно тук познаваха Орлов. Специалният клиент взе меню то, което му подадоха, и прокара поглед по

ястията. Понечи да поръча, но спря навреме и погледна към Томаш.

- Избрахте ли вече?

- Не познавам тукашните специалитет и.

- Препоръчвам ви пълнен омар. Много е вкусен.

- Чудесно - прие Томаш. - Нека да е омар.

- И „Вино Верде―, д обре изстудено - добави Орлов. Погледна Томаш, търсейки одобрението му. -

Съгласен ли сте?

- Така да бъде.

Сервитьорът се отдръпна и Орлов се нахвърли върху мезетата, поглъщайки лакомо три пирожки, два

крокета и две хлебчета, намазани с пастет от риба тон.

- Какво ви е на главата? - попита той, забелязвайки прев ръзката върху т ила на Томаш.

Историкът докосна превръзката.

- Това ли? Нищо особено. Малко произшествие с колата.

- Надявам се да не е сериозно.

- Не, не е.

Орлов напъха още две пирожки в устата си.

- Предполагам, че моето обаждане ви е изненадало - каза с приглушен глас, след като преглът на

храната.

- Да - съгласи се Томаш. - Не знам с какво б их могъл да съм полезен на Интерпол. Споменахте мой

приятел от гимназията, но да ви призная, господин Орлов, не виждам какво общо има това с мен.

- Не ме наричайте „господ ин― - каза Орлов. - Не об ичам формалност ите.

- Много доб ре.

- Знам, че сте преподавател по ист ория, експерт по древни езици и един от най-добрите

криптоаналитици в света, нали?

Томаш поруменя и се усмихна.

- Един от най-добрите в света? Е, това е пресилено...

- Не е пресилено, в никакъв случай. Написал съм си д омашното. - Погълна още една пирожка. - И

важното е, че това е полезно за разследването, което водя за Интерпол.

Томаш се размърда на стола.

- Ние сме в неравностойно положение, не мислите ли? Вие знаете всичко за мен, а аз не знам нищо за

вас.

Орлов гръмко се разсмя.

- Имате право, моля за извинение. Казвам се Александър Иванович Орлов. Роден съм в Санкт

Петербург, по времето, когато моят град се наричаше Ленинград. Бях войник, съветник в Ангола, а

после...

- А, ето къде сте науч или португалски.

