Sedmiyat pechat

Кансао―, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте

изгубили съзнание.

- Ударил съм се в стълб?

- Да. - Лекарят прегледа бележките. - Някъде около десет часа вечерта.

- Тук, на площад „Праса да Кансао―?

- Д а .

Томаш изглеждаше заинтригуван.

- Интересно, въобще не си спом ням такова нещо. Пом ня само, че спрях на светофара и чаках да светне

зелено.

Лекарят се усмихна.

- Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет

минути до катастрофата. На някои им се губят часове.

- Наист ина ли?

- Често се среща, успокойте се.

Сега бе ред на Томаш да се усмихне.

- По дяволите, наист ина нищо не си спомням. Сякаш изоб що не се е случило. В единия м омент съм

спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е ст анало.

Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?

- Странно е, да - съгласи се лекарят. - Но се случва.

Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.

- Какво м и е? Нещо сериозно ли е?

- Не, не, нищо особено, спокойно. - Лекарят се приближи и леко докосна тила му. - Не мога да си

обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. - Хвана дясната му

ръка и я насочи към превръзката над лакътя. - Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо

сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?

- Д а .

- Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната

зараства.

- Много добре, няма да се чеша - обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна

глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. - Вие сте доктор Кариано?

Лекарят се усмихна.

- Да, Луиш Кариано.

- Докт оре, имам уговорена среща в Лисабон - каза пациентът. - Смятате ли, че мога да отида, или ще

трябва да я отложа?

- Може да от идете. - Погледна часовника си. - Чакайте да видя... сега е девет часът, нали? Вижте,

смятам да ви изпиша рано следобед. Искам ви тук цяла сутрин, за да проверим дали всичко е както

трябва, а следобед ще ви пусна да си ходите.

- О, чудесно!

- Но спокойно, разб рахме ли се? Не искам да ви видя от ново тук.

СЕСТ РАТА ВЕЧЕ БЕШЕ ВДИГНАЛА Т АБЛИЧКАТ А С ПРИВЪРШЕНИЯ ОБЯД и Томаш с и об уваше обувките, готве йки

се да напусне клиниката, когато мобилният му телефон иззвъня.

- Здравей, Томаш. Говея е.

По дяволите, помисли си Томаш. Как личният му лекар бе ше разбрал, че е хоспитализиран в тази

клиника? Явно комуникацията между докторите е много добра, заключи той.

- Добро ут ро, докторе. Новините бързо се разнасят, нали?

- Този път новината дойде сама при мен - отбеляза Говея от другата страна на линията. - Всъщност тук

е, при мен, в съседния кабинет.

Томаш се намръщи, тъй като не разбра последния коментар.

- Новината е в съседния каб инет ли? Какво имате предвид?

- За майка ти става въпрос.

- Мама ли?

- Да, тук е, в съседния каб инет.

- Къде? В болницата ли?

- Ами да, доведоха я.

Нещо жегна Томаш.

- Довели са майка ми в б олницата? Какво става? Какво и е?

- Няма и нищо, добре е - побърза да поясни лекарят , опит вайки да го успокои. - По-точ но, в същото

състояние е. Губи паметта си.

Не знаейки какво да мисли, Томаш седна на леглото.

- Кажете ми, докторе, какво става?

- Майка ви се е загуб ила. Изглежда, че е излязла тази сут рин на покупки и на връщане от бакалията е

объркала пътя за вкъщи. Лутала се е из центъра, докато накрая се озовала на площад „Ларго даз

Оларияш―. Изглеждала объркана и я завели в участъка. От участъка я препратили тук, в болницата, в

Спешното, където моята сестра случайно се натъкнала на нея и ми я доведе.

- По дяволите! - възкликна Томаш, вд игайки дясната си ръ ка към главата. - Добре ли е?

- Да, добре е. Вече говорих с нея, но все още ми изглежда объркана.

- Колко неприят но! Ами сега!

Чу Говея да въздиша от другата страна.

- Вижте, Томаш, вече ви казах какво трябва да се направи, нали така?

- Докторе, вчера разговарях с нея вед нага щом се прибрахме у дома. Не можете да си представите

какъв театър ми разигра.

- Представям си, представям си. Преди малко и аз и споме нах за това и тя направо побесня. Казва, че

всички искат да се отърват от нея.

Томаш отправи поглед нагоре с облекчението, че не беше единственият, който бе изслушал

оплакванията на майка му. Може би сега лекарят по-добре разбираше дилемата му.

- Виждате ли? Какво да правя?

- Ще трябва да я отведете, Томаш. Тя не е в състояние да живее сама.

- Но как да стане, докторе? Тя не иска да...

Лекарят въздъхна дълбоко.

- Чуйте ме, Томаш - каза той. - Рисковано е да я оставяте сама. Нещата няма да се подобрят, разбирате

ли ме? Това е дегенеративен процес. Майка ви се нуждае от помощ, не може те да я оставите на

произвола на съдбата. Освен това в дома тя ще има с кого да общува, ще и се отрази добре.