Майка му вече плачеше и сълзите се стичаха като ручеи по сбръчканото и лице.
- И ти искаш да ми прич иниш това? На мен, която съм се грижила за теб? На мен, коят о съм те
хранила, обличала и възпитавала? На мен, която съм ти дала толкова обич, толкова нежност? Която съм
дала толкова от себе си? Искаш да сториш това на мен? На твоята... твоята собствена майка?
- Мамо, успокой се, не исках да кажа това.
Дона Граса хлъцна.
- Това е, да.
- Мамо, ч уй ме. Ти витаеш някъде в облаците, не си пиеш лекарствата, не се храниш добре, вече дори
не се и миеш... Нима не разбираш, че е опасно да оставаш сама, без никаква под крепа? Ами ако нещо ти
се случи? Кой ще ти се притече на помощ?
- Ами кой, дона Мерседеш.
- Дона Мерседеш идва от дъжд на вятър да поч ист и. А ако нещо стане, докато я няма?
- Ще се обадя по телефона.
- По телефона ли? На кого?
- Ще звънна на... на... онзи номер за Бърза пом ощ.
- Виждаш ли? Всич ко забравяш. Не пом ниш дори номера на Бърза помощ.
- Не ме баламосвай с тия приказки.
- Не са приказки. Това е много сериозен въпрос.
Сълзите отново потекоха по лицето и.
- Ти прост о искаш да се отървеш от мен, т ова е. От мен, която стори толкова м ного за теб! Щом не ме
обичаш, по-добре не стъпвай тук, чуваш ли? Мога и сама да се оправям.
- He говори така.
- Ще говоря, ще говоря. - Вд игна пръст повелително. - Децата трябва да се грижат за родителите си
така, както родителите са се грижили за тях.
- Ами нали точ но това правя, грижа се за теб.
- Грижиш се, вятър! Искаш да ме пратиш в старчески дом, ето това искаш. - Брадичката И трепереше
от възмущение. - А аз гледах и баба ти, и дядо ти в моя дом, докато се споминаха. До смъртта им. По
мое време децата си поемаха отговорностите. Не като сега, дай им само живот, а старците натирени в
старчески дом!
- По твое време е било различ но. Ти не си работ ила, мамо, и затова си могла да се грижиш за
родителите си. — Постави длан на гърдите си. - Но аз работя. Как иначе бих могъл да се грижа за теб?
- Това са извинения!
- Не, не са. Животът ми не позволява да седя тук, а т и, мамо, не си в състояние д а живееш сама.
Трябва да има хора покрай теб, които да ти помагат винаги, когато имаш нужда.
Дона Граса изтри сълзите и погледна сина си сърдито.
- Щом не искаш да се грижиш за мен, махай се оттук. Разбра ли? Отивай си, нямам нужда от теб.
Обърна гръб и се прибра в стаята си.
Т ОМАШ ИЗЛЕЗЕ ОТ ДОМА НА МАЙКА СИ СЪКРУШЕН. Струва ше му се, че е на й-лошият с ин на света. Беше готов
да промени плановете си, да преспи в Коимбра и да пропусне сутрешната лек ция, но премисли.
Учебната година беше към края си, имаше насрочени консултации и трябваше да изпълни задълженията
си към студентите. Налагаше се да се върне в Лисабон.
Слезе със стария асансьор и мрачен прекоси „Праса ду Комерсио―. Площадът беше пуст в този късен
час, масичките на кафенетата бяха прибрани и вратите затворени, потънали в унилия сумрак на
старинните фенери. Не знаеше как да постъпи. От една страна, майка му сама си бе господарка, зряла
жена със свободна воля. Не искаше да ходи в старчески дом и това е. Нейно право си е да постъпи както
реши, така че какво можеше да направи? От друга страна, осъзнаваше колко уязвима беше тя, ясно му
беше, че не е в състояние да се грижи сама за себе си. Ами ако и се случеше нещо в негово отсъствие?
Щеше ли някога да си прости, че не бе направил каквото трябва в нужния момент?
Мина през центъра, без да обръща внимание на минувачите, погълнат от мислите си. Добре, каза си
той, все пак беше опитал да направи нещо, за да се справи с положението. Беше последвал съвета на
лекаря, предложи И да я настани в старчески дом, а тя не беше приела. Но Томаш подозираше, че бе
направил това само за успокоение на съвестта, ако не дай боже се случи нещо лошо. Така е, трябва да я
заведа там, заключи Томаш. Но не беше така лесно. Как да постъпи, след като майка му не искаше да
отиде в старчески дом? Да я откара насила? Да я затвори против волята и? Не, и дума да не става. Но
проблемът оставаше без отговор.
Мина пред железопътната гара и пресече крайбрежната улица, разкъсван от дилемата. Съжали, че
нямаше сестра и че не беше женен. Жените бяха по-практични, знаеха винаги как да подходят към
такива деликатни случаи, имаха си техни, спе циални тактики. Но той беше мъж, а мъжете ги бива по
гуляите, а не да се оправят с такъв тип проблеми. Дори ако зарежеше работата във факултета и във
фондацията и посветеше цялото си време на майка си - нещо, което допускаше само хипотетично, -той
се съмняваше, че щеше да бъде достатъчно компе тентен, за да се грижи за нея както трябва. Трябваше
да я мие, да я храни, да я облича, да я разхожда, да прекарва цялото си време с нея, без да върши нищо
друго. Поклати глава. Нямаше как да стане.
Неусетно беше стигнал до стария син фолксваген, чукнат до десния преден фар. Колата беше