Рубиненочервено

Пробвах няколко от ключовете, които изглеждаха достатъчно малки, за да паснат на ключалката на ковчежето. Но подходящият не беше сред тях. Жалко. Сигурно вътре имаше ценни накити. Може би трябваше да задигна направо цялото ковчеже? Но не беше удобно за носене и бе прекалено голямо за вътрешния джоб на сакото ми.

В следващото ковчеже имаше лула. Много хубава, изкусно гравирана, сигурно беше от слонова кост, но не бе подходящ подарък за Лесли. Може би трябваше да й занеса някой от печатите? Или хубавата кама? Или някоя от книгите?

Естествено, знаех, че не трябва да се краде, но това тук беше извънредна ситуация. Бях на мнение, че имам право на обезщетение. Освен това трябваше да изпробвам дали въобще щеше да се получи транспортирането на предмети от миналото в настоящето. Не чувствах и грам угризения, което ме учуди, защото обикновено се възмущавах, когато Лесли си взимаше повече от една от безплатните пробни хапки на щанда с деликатесите в „Хародс“ или — както наскоро се случи — си откъснеше цвете от лехата в парка.

Просто не можех да реша кое да бъде. Камата изглеждаше по-скъпа от всичко останало. Ако камъните на дръжката бяха истински, сигурно струваше цяло състояние. Но какво ще прави Лесли с някаква си кама? Може би един печат повече щеше да й хареса. Но кой?

Възможността за избор ми бе отнета, защото чувството за виене на свят се завърна. Когато бюрото се размаза пред погледа ми, посегнах към първия предмет, който все още можех да сграбча.

Приземих се благополучно на собствените си крака. Заслепи ме ярка светлина. Бързо мушнах ключа, който в последната секунда бях успяла да грабна, в джоба при телефона ми и се огледах в помещението. Всичко бе абсолютно същото, както докато с господин Джордж пиехме чай. Стаята бе приятно топла заради мъждукащия в камината огън.

Само дето господин Джордж вече не беше сам. Стоеше в средата на помещението заедно с Фолк де Вилърс и нелюбезния посивял доктор Уайт (и малкото русо призрачно момче), където тихо разговаряха. Гидиън де Вилърс се бе облегнал небрежно на един от шкафовете с книги. Той бе първият, който ме забеляза.

— Здравей, Уенди.

— Гуендолин — поправих го. Боже, не беше чак толкова трудно да се запомни. Все пак и аз не го наричах Гилбърт, да речем.

Другите трима мъже се обърнаха рязко и ме зяпнаха: доктор Уайт — подозрително присвил очи, а господин Джордж — видимо изключително зарадван.

— Изминаха почти петнайсет минути — каза той. — Всичко наред ли е, Гуендолин? Добре ли си?

Кимнах.

— Някой видя ли те?

— Там нямаше никого. Не помръднах от мястото си, точно както ми казахте. — Подадох му фенера и пръстена с печата. — Къде е мама?

— Горе при другите е — рече Де Вилърс.

— Искам да говоря с нея — казах аз.

— Не се притеснявай, после ще имаш тази възможност — каза господин Джордж. — Но преди това... о, изобщо не знам откъде да започна.

Той направо сияеше. Защо толкова се радваше?

— Вече познаваш Гидиън, моя племенник — каза Де Вилърс. — Той вече е преживял това, през което ти преминаваш сега, преди две години. Но беше много по-добре подготвен от теб. Ще е трудно да се навакса всичко, което си препуснала през изминалите години.

— Трудно? По-скоро бих казал невъзможно — подхвърли доктор Уайт.

— Изобщо не е необходимо — рече Гидиън. — Сам ще се справя много по-добре.

— Ще видим — каза Де Вилърс.

— Смятам, че подценявате момичето — вметна господин Джордж и после продължи с тържествен, дори прекалено патетичен тон. — Гуендолин Шепърд, сега ти си част от една древна тайна! Време е да научиш същината на тази тайна. Първото, което трябва да знаеш, е...

— Нека да не прибързваме — прекъсна го доктор Уайт. — Може и да е носител на гена, но това изобщо не означава, че може да й се има доверие.

— Или че ще разбере за какво става въпрос — допълни Гидиън.

Аха. Явно ме смяташе за доста ограничена. Надут глупак.

— Кой знае какви инструкции е получила от майка си — продължи доктор Уайт. — И кой знае тя пък от своя страна от кого получава инструкции. Имаме само този единствен хронограф, не можем да си позволим други издънки. Просто държа да обърна внимание на този факт.

Господин Джордж изглеждаше, сякаш е получил шамар.

— А може и ненужно да се усложняват нещата — измърмори той.

— Сега ще я взема с мен в кабинета за прегледи — продължи доктор Уайт. — Не се обиждай Томас, но за обяснения и по-късно ще има време.

При тези думи по гърба ми полазиха студени тръпки. Последното, което исках, е да отида с доктор Франкенщайн в някакъв си кабинет за прегледи.

— Искам при майка — казах, въпреки вероятността да звуча като някое малко дете.

Гидиън изцъка презрително е език.

— Не трябва да се страхуваш, Гуендолин — увери ме господин Джордж. — Ще ти вземем само малко кръв. Освен това доктор Уайт е отговорен за твоите имунизации и за здравето ти. В миналото дебнат една камара причинители на болести, които са непознати за хората от нашето време. Бързо ще приключи.

Беше ли наясно колко ужасно звучеше всичко това? Ще ти вземем само малко кръв... и... бързо ще приключи — майко мила!