Рубиненочервено

— Не знам. Значи има много хронографи?

— Не, само тези двата са — обясни ми той. — Предполагам, че не си ваксинирана и против вариола. — Той прегледа рамото ми. — Някакви хронични заболявания? Алергии?

— Не. Не съм ваксинирана и против чума, и холера, и едра шарка. — Сетих се за Джеймс. — Изобщо може ли да се ваксинира човек против едра шарка? Мисля, че един мой приятел е умрял от това.

— Не ми се вярва. Едрата шарка е друго наименование на вариолата. А от тази болест отдавна никой е умирал.

— Приятелят ми е мъртъв от доста време.

— Винаги съм мислела, че едрата шарка е друго наименование на морбили — каза госпожа Дженкинс.

— А пък аз си мислех, че сме се разбрали, че ще си мълчите, госпожо Дженкинс.

Тя замълча.

— Всъщност защо сте толкова нелюбезен към всички? — попитах и после възкликнах: — Ох!

— Та това беше само едно нищо и никакво убождане — каза доктор Уайт.

— Какво беше това?

— Повярвай ми, не би искала да знаеш.

Въздъхнах. Малкият призрак Робърт също въздъхна.

— Винаги ли е такъв? — попитах го.

— През повечето време — отвърна Робърт.

— Не го прави от лошотия — рече секретарката.

— Госпожо Дженкинс!

— Добре, добре.

— На първо време приключихме. До следващото ни виждане ще имам резултатите от кръвната ти проба и може би твоята очарователна майка ще ни предостави здравния ти картон и имунизационната ти книжка.

— Никога не съм боледувала. А сега ваксинирахте ли ме против чума?

— Не. А и това няма да ти е от голяма полза. Предпазва само за половин година, а и страничните ефекти са значителни. Ако зависи от мен и без това няма да пътуваш в година с чумна епидемия. Вече можеш да се облечеш. Госпожа Дженкинс ще те заведе горе при останалите. Аз ще дойда след минута.

Госпожа Дженкинс се изправи.

— Ела, Гуендолин. Сигурно си гладна, след малко яденето ще е готово. Госпожа Малъри е приготвила за днес печено телешко с аспержи. Много хубав деликатес.

Наистина бях гладна. Дори ми се ядеше телешко с аспержи, на което обикновено не бях голям почитател.

— Знаеш ли, всъщност докторът е добродушен човек — каза госпожа Дженкинс, докато отивахме горе. — Просто му е трудно да бъде любезен.

— Да, това е очевадно.

— Едно време беше съвсем друг човек. Весел, винаги в добро настроение, въпреки че и тогава носеше тези ужасни черни костюми, но поне ги комбинираше с шарени вратовръзки. Това беше преди малкият му син да почине... ах, ужасна трагедия. Оттогава сякаш е като преобразен.

— Робърт.

— Точно така, малкият се казваше Робърт. Господин Джордж разказа ли ти за него?

— Не.

— Златно момченце. По време на един рожден ден се е удавил в басейна на техни приятели, направо не е за вярване. — Докато вървяхме, госпожа Дженкинс преброи годините на пръстите си. — Осемнайсет години са изминали оттогава. Горкият доктор.

Горкият Робърт. Но поне не изглеждаше като удавен труп. Някои призраци обичаха да се шегуват като се разхождаха наоколо във вида, в който са били, когато са починали. За щастие още не бях срещнала някой със забита брадва в главата. Или изобщо без глава.

Госпожа Дженкинс почука на една врата.

— Ще се отбием за кратко при мадам Росини. Тя ще ти вземе мерки.

— Да ми вземе мерки? За какво?

Но стаята, в която ме избута да вляза, даде отговор на въпроса ми: представляваше шивашко ателие и насред платове, дрехи, шевни машини, манекени, ножици и макари ми се усмихваше една закръглена жена с бухнала червено руса пищна коса.

— Добре дошла — каза ти с френски акцент. — Ти трябва да си Гуендолин. Аз съм мадам Росини и ще се грижа за гардероба ти. — Тя вдигна един шивашки метър. — Все пак не можем да позволим да се разхождаш в памтивека с тази ужасна ученическа юниформа. n’est-ce pas*?

* Нали (фр.). — Бел. прев.

Кимнах. Ученическите юниформи, както го изговаряше мадам, бяха наистина ужасни, все едно в кой век си.

— Сигурно ще предизвикаш безредици, ако в онези времена се появиш така на улицата — каза тя и вдигна ръце заедно с метъра.

— За съжаление трябва да побързаме, защото горе ни чакат — каза госпожа Дженкинс.

— Бързо ще приключа. Би ли съблякла сакото си. — Мадам Росини обгърна талията ми с метъра. — Чудесно. А сега ханша. О, като млада кобилка. Мисля, че можем да ползваме повечето неща, които бях подготвила за другата, може би с малко промени тук и там.

Под "другата“ сигурно имаше предвид Шарлот. Загледах се в светложълта рокля с бял прозирен дантелен кант, която висеше на един щендер и изглеждаше сякаш е част от реквизита на „Гордост и предразсъдъци“. На Шарлот със сигурност щеше да и стои превъзходно.

— Шарлот е по-висока и по-слаба от мен.

— Да, малко — коза мадам Росини. — Като закачалка е. Но това няма да е проблем. — Тя измери и шията и главата ми. За шапките и перуките — каза и ми се усмихна. — Ах, колко хубаво за разнообразие да шия за брюнетка. При червенокосите трябва много да се внимава с цветовете. От години имам тази прекрасна тафта с цвета на залязващо слънце. Ще си първата, на която този цвят ще отива...

— Мадам Росини, моля ви! — госпожа Дженкинс посочи часовника на ръката си.