Рубиненочервено

Наистина тук долу имаше вода, сок и вино, освен това и електрическа кана за чай. Господин Джордж направи една кана „Ърл Грей“ и за двама ни.

— Твой ред е — каза той, след като отново седна.

— След като способността да се пътува във времето се определя от някакъв си ген, защо тогава рождената дата има значение? Защо от самото начало не е взета кръв от Шарлот и проверена за гена? И защо не може да бъде пратена с хронографа на безопасно място в миналото, преди неконтролируемо да направи скок във времето и по този начин да застраши живота си?

— Първо, ние само предполагаме, че става дума и ген, но не го знаем със сигурност. Знаем само, че е нещо в кръвта, което ви отличава от нормалните хора, но все още не сме открили въпросния фактор X. Въпреки че от много години правим изследвания и в нашите редици могат да бъдат намерени най-добрите учени в света. Повярвай ми, ще улесни много нещата, ако открием гена или каквото там е в кръвта. Докато сега сме зависими от изчисленията и наблюденията, които поколенията преди нас са направили.

— Ако хронографа беше напоен с кръвта на Шарлот, какво щеше да се случи?

— В най-лошия случай щяхме да го повредим — отвърна господин Джордж. — И моля те, Гуендолин, говорим за една миниатюрна капка кръв, а не за цяла цистерна. Но сега е мой ред. Ако можеше да избираш, в кое време би отишла?

Замислих се.

— Не бих отишла чак толкова далеч в миналото, а само десет години по-назад. Тогава ще мога отново да видя баща си и да си поговоря с него.

Лицето на господин Джордж се сгърчи в съжалителна гримаса.

— Да, желанието ти с разбираемо. Но не е възможно. Никой не може да пътува в миналото в рамките на собствения си живот. Най-рано можеш да отидеш във времето преди твоето раждане.

— О! — Това наистина беше жалко. Вече си бях представила как се връщам във времето, когато бях в основното училище, точно в деня, когато едно момче на име Грегъри Форбс ме нарече „крастава жаба“ и четири пъти един след друг ме изрита в пищяла. Щях да се появя като Суперуоман и след това Грегъри Форбс гарантирано никога повече нямаше да рита малки момичета.

— Отново е твой ред — рече господин Джордж.

— Трябваше да начертая кръст на мястото, на което Шарлот щеше да изчезне. По какъв начин това щеше да е от полза?

Той махна с ръка.

— Забрави за тази глупост. Леля ти Гленда настояваше въпросното място да се наблюдава. Трябваше да изпратим Гидиън с координатите в миналото, така че пазителите да я очакват и да я защитават, докато не се върне обратно.

— Да, но не би могло да се знае точно в кое време в миналото ще се озове тя. При това положение на пазителите е щяло да им се наложи да наблюдават въпросното място десетилетия наред по двайсет и четири часа в денонощието.

— Да, така е — въздъхна господин Джордж. — Сега е мой ред. Помниш ли дядо си?

— Разбира се. Вече бях на десет, когато той почина. Беше съвсем различен от лейди Ариста, забавен и изобщо не беше строг. Разказваше ни страховити истории на двамата с брат ми. И вие ли сте го познавали?

— О, да! Той беше мой ментор и най-добър приятел — Господин Джордж се загледа замислено в огъня.

— Кое беше онова малко момче?

— Кое малко момче?

— Малкото момче, което се бе вкопчило в сакото на доктор Уайт.

— Моля? — господин Джордж отмести поглед от огъня и ме погледна объркано.

Честно! Едва ли можех да се изразя по-ясно от това.

— Едно малко русо момченце, на около седем години. Стоеше до господин Уайт — обясних подчертано бавно.

— Но там нямаше никакво момче. Шегуваш ли се с мен?

— Не — отвърнах. Изведнъж проумях какво бях видяла и се ядосах на себе си, че не се бях досетила веднага.

— Малко русо момче казваш? На около седем години?

— Забравете, няма значение.

Престорих се, че живо се интересувам от книгите върху лавицата зад мен. Господин Джордж замълча, но усещах изучаващия му поглед върху себе си.

— Мой ред е — каза най-накрая.

— Тази игра е тъпа. Не може ли вместо нея да играем шах?

На една масичка имаше поставен шах. Но господин Джордж не се остави да отклоня вниманието му.

— Понякога виждаш ли неща, които другите не могат да видят?

— Малките момчета не са неща. Но да, понякога виждам неща, които другите не могат.

Сама не знаех защо му се доверявах. Поради някаква причина изглежда думите ми го зарадваха.

— Изумително, наистина изумително. Откога имаш тази дарба?

— Винаги съм я имала.

— Очарователно! — Господин Джордж се огледа. — Моля те кажи ми, кой друг освен нас седи тук и подслушва?

— Сами сме. — Нямаше как да не се засмея, видях разочарованото му изражение.

— О, пък аз можех да се закълна, че между тези дебели стени гъмжи от призраци. И по-специално в тази стая. — Той отпи глътка чай от чашата си. — Искаш ли сладкиш? С парченца портокал.

— Да, с удоволствие.

Не зная дали се дължеше на споменаването на сладкиша, но неприятното чувството в стомаха ми се завърна. Затаих дъх.