Рубиненочервено

— Но аз... аз не искам да остана сама с доктор Фран-кен... Уайт — казах. Беше ми все едно дали този човек ме смяташе за любезна или не. Освен това на него самия му липсваха всякакви маниери. А що се отнася до Гидиън — нека си мисли за мен каквото ще!

— Доктор Уайт не е толкова... безсърдечен, както може би ти се е сторил — каза господин Джордж. — Наистина не трябва да се...

— Напротив, трябва — изръмжа доктора.

Вече започвах да се вбесявам. Какво си въобразяваше този арогантен тип? Първо да вземе да си купи костюм, който има истински цвят!

— Така ли? А какво ще направите, ако се възпротивя? — изсъсках и в същото време забелязах, че зад черните рамки на очилата, очите му, които ме фиксира ядосано, бяха зачервени и възпалени.

Страхотен лекар, няма що. Дори не можеше да излекува сам себе си. Преди доктор Уайт да успее да измисли какво би направил с мен (въображението ми набързо обрисува няколко отвратителни картини), за мое успокоение се намеси Де Вилърс.

— Ще кажа на госпожа Дженкинс да те придружи — каза той и тонът му не търпеше възражение. — Господин Джордж ще остане с теб, докато тя дойде.

Отправих на лекаря триумфираш поглед, от типа сякаш съм му се изплезила, но той не ми обърна внимание.

— Ще се срещнем след половин час горе в драконовата зала — продължи Де Вилърс.

Не исках да го правя, но на излизане се обърнах към Гидиън, за да видя дали моята малка победа над доктор Уайт го е впечатлила. Явно не, защото в момента гледаше краката ми. Сигурно ги сравняваше с тези на Шарлот. По дяволите! Нейните бяха по-дълги и по-слаби. И със сигурност нямаше драскотини по прасците, защото през изминалата нощ не й се е наложило да клечи измежду вехтории и препарирани крокодили.

Кабинетът за прегледи на доктор Уайт изглеждаше като всеки друг лекарски кабинет. И тъй като той облече бяла престилка върху костюма си и дълго и старателно ми ръцете си, започна да прилича на всеки друг лекар. Само малкото русо момче призрак до него изглеждаше не на място.

— Съблечи сакото и вдигни ръкава — рече доктор Уайт.

Господин Джордж преведе думите му:

— Моля те, бъди така добра да съблечеш сакото си и да навиеш нагоре ръкава си.

Малкият призрак наблюдаваше с интерес. Когато му се усмихнах, бързо се скри зад доктора, но само секунда след това отново се показа.

— Можеш ли да ме виждаш?

Кимнах.

— Гледай настрани — изръмжа доктор Уайт, докато пристягаше ръката ми.

— Мога да понеса гледката на кръв — отвърнах. — Дори когато е моята.

— Другите не могат да ме видят — каза малкият призрак.

— Знам. Аз се казвам Гуендолин. А ти?

— За теб съм доктор Уайт — каза докторът.

— Аз съм Робърт — отвърна призракът.

— Много хубаво име — казах аз.

— Благодаря — рече доктор Уайт. — Ти пък имаш много хубави вени.

Почти не почувствах убождането. Докторът напълни внимателно едно контейнерче с кръвта ми. После го замени с друго, празно, и напълни и него.

— Тя не говори с теб, Джейк — обясни господин Джордж.

— Така ли? А с кого тогава?

— С Робърт — отвърнах аз.

Доктор Уайт рязко вдигна глава. За първи път ме погледна директно.

— Моля?

— А, нищо — казах.

Той измърмори нещо неразбираемо под носа си, а господин Джордж ми се усмихна заговорнически. Почука се. Госпожа Дженкинс, секретарката с белите рамки на очилата, влезе.

— Ето ви най-сетне — каза докторът. — Вече може да се разкараш, Томас. А вие можете да седнете онзи стол. Но си дръжте устата затворена.

— Чаровен както обикновено — отбеляза госпожа Дженкинс, но седна послушно на посочения й стол.

— След малко пак ще се видим — каза ми господин Джордж, вдигна едно от контейнерчетата с кръвта във въздуха и допълни с широка усмивка: — Отивам да заредя с гориво.

— Къде се намира този хронограф? И как изглежда? — попитах, когато вратата се затвори след господин Джордж. — Може ли да се седне в него?

— Последната личност, която ме разпитва за хронографа, две години по-късно го открадна. — Доктор Уайт извади абоката от ръката ми и сложи лепенка върху убоцканото място. — Надявам се разбираш защо ще се въздържа да отговоря на въпросите ти.

— Хронографът е бил откраднат?

Малкото момче призрак на име Робърт закима усилено.

— Лично от твоята очарователна братовчедка Люси — рече доктор Уайт. — Много добре си спомням първия път, когато седеше тук. Изглеждаше точно толкова безобидна и наивна като теб сега.

— Люси е много мила — каза Робърт. — Харесвам я.

Тъй като беше призрак, сигурно му се струваше като вчера последния път, когато я е видял.

— Люси е откраднала хронографа? И защо?

— Аз откъде да знам? Шизофренично разстройство на личността предполагам — изръмжа доктор Уайт. — Явно е наследствено. Всички жени от семейство Монтроуз са истерични. А освен това Люси е имала и нужното криминално съзнание.

— Доктор Уайт! — каза госпожа Дженкинс. — Това изобщо не е вярно!

— Не трябваше ли да си държите устата затворена?

— Но ако Люси е откраднала хронографа, как тогава той е тук? — попитах.

— Да, как ли е възможно? — Докторът махна пристягащата връзка от ръката ми. — Има още един, умниче такава. Кога за последно ти е правена имунизация против тетанус?