Рубиненочервено

— И без това бях тръгнал натам. До после, господин Джордж. Довиждане, Уенди.

Коя беше Уенди?

— Гуендолин — поправи го господин Джордж, но Гидиън вече бе завил зад ъгъла. Стъпките му отекваха по стълбите.

* * *

— Сигурно имаш една камара въпроси. Ще ти отговоря на тях доколкото ми е възможно.

Зарадвах се, че най-накрая можех да седна и изпънах краката си напред. Кабинетът с архивите се оказа доста уютен, въпреки че се намираше дълбоко в подземието и нямаше прозорци. В камината гореше огън и в помещението имаше множество етажерки и шкафове с книги, както и удобно изглеждащи фотьойли и широко канапе, на което сега седях.

Когато влязохме един млад мъж се бе надигнал от стола зад бюрото. Той бе кимнал на господин Джордж и без да каже и дума бе напуснал кабинета.

— Този мъж ням ли е? — попитах първото, което ми хрумна.

— Не. Но той е положил обет за мълчание. През следващите четири седмици няма да говори.

— И за какво е всичко това?

— Това е ритуал. Адептите трябва да преминат през редица изпитания, преди да бъдат приети в нашия външен кръг. За да стане това, трябва да докажат, че преди всичко могат да пазят тайна. — Господин Джордж се усмихна. — Сигурно ти се струваме много чудати, нали? Ето, вземи този фенер. Окачи го на врата си.

— Какво ще се случи сега с мен?

— Ще чакаме следващия ти скок във времето.

— А това кога ще се случи?

— О, това никой не би могъл да каже. При всеки пътуващ във времето е различно. Говори се, че твоята прародителка Елейн Бърли — втората родена в кръга на дванайсетте — през целия си живот не е пътувала във времето повече от пет пъти. Но все пак тя е починала едва на осемнайсет години от родилна треска. Докато самият граф по времето, когато е бил млад, е пътувал през няколко часа, от два до седем пъти на ден. Можеш да си представиш колко опасно е живял, докато най-сетне е успял да открие ползата от хронографа. — Господин Джордж посочи маслена картина над камината, която изобразяваше млад мъж с бяла къдрава перука. — Впрочем това е той. Граф Сен Жермен.

— Седем пъти на ден?

Но това е ужасно. Нямаше да мога нито спокойно да спя, нито нормално да ходя на училище.

— Не се притеснявай. Когато се случи — в което и време да попаднеш — ще се озовеш в тази стая, където ще си на сигурно място. Просто ще изчакаш, докато отново се върнеш. Не трябва да мърдаш от мястото си. В случай че срещнеш някого, ще му покажеш този пръстен.

Господин Джордж свали пръстена си с печат и ми го подаде. Повъртях го в ръце и разгледах гравюрата. Представляваше звезда с дванайсет лъча, в средата на която букви със завъртулки се преплитаха една в друга. Умницата Лесли отново имаше право.

— Господин Уитман, учителят ми по английски и история, има същия пръстен.

— Това въпрос ли беше? — Огънят от камината се отразяваше в темето на господин Джордж, което му придаваше вид на домашар.

— Не. — Нямах нужда от отговор. Беше ясно като бял ден: господин Уитман беше един от тях. Точно както Лесли бе предположила.

— Няма ли нищо друго, което да искаш да знаеш?

— Кой е Пол и какво се е случило с Люси? И за каква кражба ставаше въпрос? И какво е направила мама навремето, че всички са й толкова сърдити? — избълвах наведнъж.

— О! Е, за съжаление на този въпрос не мога да ти отговоря — каза господин Джордж и се почеса смутено.

— То се знае.

— Гуендолин, ако ти наистина си нашата номер дванайсет, ще ти разкажем всичко до най-малката подробност, обещавам ти. Но първо трябва да сме сигурни. Но с удоволствие ще отговоря на други твои въпроси.

Замълчах.

Господин Джордж въздъхна.

— Е, добре. Пол е по-малкият брат на Фолк де Вилърс. Преди Гидиън, той беше последният пътуващ във времето от рода Де Вилърс, номер девет в кръга на дванайсетте. На първо време това трябва да задоволи любопитството ти. Ако имаш други не толкова деликатни въпроси...

— Тук има ли тоалетна?

— О, да, разбира се. Точно зад ъгъла. Ще те заведа.

— И сама мога да се оправя.

— Разбира се — каза отново господин Джордж, но ме последва като малка дебела сянка до вратата. Там стоеше — като караул от стражата на двореца — мъжът, който бе положил обет за мълчание.

— Следващата врата — посочи господин Джордж наляво. — Ще те чакам тук.

В тоалетната — малко, миришещо на дезинфекционни препарати помещение с тоалетна и мивка — измъкнах мобилния си телефон от джоба. Нямаше покритие, разбира се! А толкова исках да се обадя на Лесли и да й разкажа най-подробно за всичко. Все пак часовникът работеше и бях изумена, че бе едва около обяд. Чувствах се, сякаш се намирах тук от дни. А и наистина ми се ходеше до тоалетната.

Когато излязох, господин Джордж ми се усмихна облекчено. Явно се бе страхувал, че ще изчезна. Обратно в кабинета отново седнах на канапето, а той се настани на един фотьойл срещу мен.

— И така, да продължим с нашата игра на въпроси и отговори — каза той. — Но този път ще се редуваме. Един въпрос аз, един въпрос ти.

— Добре — съгласих се. — Вие пръв.

— Жадна ли си?

— Да. Бих искала вода, ако е възможно. Или чай?