— Да, да, почти съм готова! — каза французойката, докато се въртеше около мен с метъра и премери дори обиколката на глезените ми. — Винаги толкова бързат, тези мъже. Но модата и красотата просто не са припряно занимание. — Най-накрая ме потупа приятелски и каза: — До после, лебедова шийке.
Направи ми впечатление, че тя самата нямаше никаква шия. Главата й сякаш бе захваната направо за раменете. Но наистина беше мила.
— До после, мадам Росини.
Отново в коридора, госпожа Дженкинс вървеше подтичвайки и аз се затруднявах да я следвам, въпреки че тя носеше обувки с високи токчета, а аз бях с моите удобни, макар и малко безформени тъмносиви ученически обувки.
— Почти стигнахме. — Пред нас отново се виеше един безкрайно дълъг коридор. За мен бе истинска загадка как някой можеше да се оправи в този лабиринт.
— Тук ли живеете?
— Не, в Айлингтън. Работното ми време свършва в пет. Тогава се прибирам вкъщи при съпруга ми.
— А какво казва съпругът ви за това, че работите в тайна организация, в чийто килер има машина на времето?
Госпожа Дженкинс се засмя.
— О, той изобщо не знае. В трудовия ми договор, който съм подписала, има клауза за пазене на професионална тайна. Нямам право да казвам какво се случва тук нито на съпруга ми, нито на някой друг.
—
— В противен случай ще загубя работата си — каза госпожа Дженкинс и звучеше, сякаш намираше тази вероятност за наистина трагична, а после добави развеселено: — А и без това никой не би ми повярвал. Най-малко пък мъжът ми. Милият той, няма никакво въображение. Мисли, че се тормозя със скучни досиета в най-обикновена адвокатска кантора... О, не! Досието! —тя се закова на място. — Забравих го! Доктор Уайт ще ме убие. — Погледна ме колебливо. — Ще успееш ли да се ориентираш и без мен? Остават само няколко метра. Зад ъгъла свиваш наляво и после втората врата вдясно.
— Зад ъгъла вляво, втората врата вдясно, няма проблем.
— Ти си истинско съкровище! — каза госпожа Дженкинс вече подтичвайки. За мен бе истинска загадка как го постигаше с тези високи токчета. За разлика от нея аз не трябваше да си давам зор да измина „няколкото метра“. Най-накрая можех да разгледам на спокойствие стенописите (бяха избледнели), да почукам рицарските доспехи (бяха ръждясали) и да прокарам пръст по една от рамките на картините (беше прашасала). Когато завих зад ъгъла, чух гласове.
— Шарлот, почакай!
Бързо отстъпих назад и притиснах гръб към стената. Бях видяла как Шарлот излиза от драконовата зала, следвана от Гидиън, които я бе хванал за ръката. Дано не ме бяха забелязали.
— Всичко това е толкова ужасяващо срамно и унизително — каза Шарлот.
— Не, изобщо не е. Ти нямаш никаква вина. — Колко нежен и приятелски можеше да звучи гласът му.
— Лъжливи симптоми! Ще потъна в земята от срам. Наистина вярвах, че всеки момент ще се случи...
— Но на твое място и аз щях да мисля същото — каза Гидиън. — Леля ти трябва да е луда, щом през всичките тези години си е мълчала. А братовчедка ти може само да бъде съжалявана.
— Така ли смяташ?
— Само си помисли! Как ще се оправи? Та тя няма никакво понятие от всичко това... Как ще навакса това, което ние сме изучавали през последните десет години?
— Да, бедната Гуендолин — каза Шарлот, но някак си не звучеше наистина състрадателно. — Въпреки че тя определено има и силни страни.
О! Това беше много мило от нейна страна.
— Да се хили с приятелката си, да пише есемеси и да декламира списъците с имената на актьорите в различните филми. Това наистина го може много добре.
Май все пак не беше мило.
Надникнах внимателно иззад ъгъла.
— Да — каза Гидиън. — И аз това си помислих, когато преди малко я видях за първи път. Наистина ще ми липсваш, както и съвместните ни тренировки по фехтовка.
— Добре се забавлявахме, нали? — въздъхна Шарлот.
— Така е. Но помисли само какви възможности се разкриват сега пред теб, Шарлот! Завиждам ти. Сега си свободна и можеш да правиш каквото си искаш.
— Никога не съм искала нещо друго от това тук!
— Да, защото не си имала избор. Но сега целият свят е в краката ти — можеш да учиш в чужбина и да пътуваш в далечни страни, докато аз не мога да се отделя за повече от един ден от този прок... хронограф и да прекарвам нощите си в 1953 година. Повярвай ми, с най-голямо удоволствие бих се разменил с теб!
Вратата на драконовата зала отново се отвори и лейди Ариста и леля Гленда излязоха в коридора. Бързо отдръпнах главата си назад.
— Ще съжаляват за това! — каза леля ми.
— Гленда, моля те! Ние сме едно семейство — каза лейди Ариста. — Трябва да се подкрепяме.