Читаем Рубиненочервено полностью

— Смятам, че трябва да изходим от факта, че госпожа Шепърд и Гуендолин казват истината — каза господин Джордж, докато бършеше плешивото си теме с кърпичка. — В противен случай отново ще загубим ценно време.

— Не може да говориш сериозно, Томас! — Доктор Уайт удари с юмрук перваза на камината с такава сила, че един калаен съд се катурна.

Господин Джордж подскочи, но продължи да говори със спокоен глас:

— Според казаното, последният скок във времето е бил преди час и половина, два. Можем да подготвим момичето и да документираме следващия скок възможно най-подробно.

— И аз смятам така — каза Де Вилърс. — Някакви възражения?

— Със същия успех мога да говоря и на някоя стена — рече доктор Уайт.

— Така е — съгласи се с него леля Гленда.

— За целта ще предложа кабинета с архивите — каза господин Джордж. — Там Гуендолин ще е на сигурно място и веднага след завръщането й ще можем да я регистрираме в хронографа.

— Аз не бих я допуснал близо до него — обяви доктор Уайт,

— Боже, Джейк, стига вече — отсече Де Вилърс. — Та тя е само едно малко момиче! Наистина ли смяташ, че е скрила бомба под униформата си?

— И другата беше само едно малко момиче — възрази презрително доктор Уайт.

Де Вилърс кимна на Томас Джордж.

— Ще направим това, което предложи. Погрижи се за всичко.

— Ела, Гуендолин — обърна се господин Джордж към мен.

Аз не помръднах.

— Мамо?

— Всичко е наред, мила, ще те чакам тук. — Тя се усмихна измъчено.

Погледнах към Шарлот, която продължаваше да гледа към земята. Леля Гленда бе затворила очи и примирено се бе облегнала назад. И тя изглеждаше така сякаш я мъчеше силно главоболие. Докато баба ми ме гледаше, сякаш ме вижда за първи път. А може инаистина да беше така.

Малкото момченце отново надникна иззад доктор Уайт. Бедното, малко хлапе. Злобният старчок не му бе проговорил нито веднъж, игнорираше го сякаш е невидим.

— До скоро, миличко — каза ми мама.

Господин Джордж взе ръката ми се усмихна окуражително. Колебливо отвърнах на усмивката му. Някак си го харесвах. Във всеки случай от всички тук той беше най-любезният. И единственият, който изглежда ни вярваше. Въпреки това не ми се искаше да оставя майка си сама. Когато вратата се затвори зад нас и вече стояхме в коридора, за малко да започна да цивря: „Искам да остана при мама!". Но се взех в ръце.

Господин Джордж бе пуснал ръката ми и тръгна пред мен, първоначално по същия път, по който бяхме дошли, после излязохме през една врата в друг коридор, слязохме по едни стълби, после минахме през друга врата в друг коридор — истински лабиринт. Въпреки че горящи факли повече биха подхождали, коридорите бяха оборудвани с модерни лампи, които светеха силно като дневна светлина.

— В началото изглежда объркващо, но след известно време човек се ориентира. — Отново слязохме по едни стълби, този път с повече стъпала, които сякаш водеха безкрайно дълбоко в земните недра. — Рицарите тамплиери са построили тази сграда през дванайсети век, а преди тях тук са били римляните, а още по-рано — келтите. За всички тях мястото е било свещено и до днес нищо не се е променило. Колко е специално може да се усети навсякъде, не смяташ ли? Сякаш от това късче земя се излъчва специална сила.

Не усещах нищо подобно. Напротив, по-скоро се чувствах отпусната и уморена. Сънят, който бях пропуснала през изминалата нощ, ми липсваше.

Когато в края на стъпалата завихме рязко надясно, изведнъж се озовахме пред един млад мъж. Още малко и щяхме да се сблъскаме.

— Опа! — изпика господин Джордж.

— Господин Джордж. — Момчето имаше тъмна, чуплива коса, които стигаше почти до раменете му, и зелени очи, толкова блестящи, та си помислих, че носи контакти лещи. Въпреки че по-рано не бях видяла косата и очите му, веднага го разпознах. Дори звученето на гласът му бих познала навсякъде. Беше мъжът, който бях видяла при последното ми пътуване във времето. Или по-точно казано — този, когото бе целунала моята двойничка, докато аз стоях зад пердето и не вярвах на очите си.

Не можех да направя друго, освен да го зяпам изумено. Погледнат отпред и без перука изглеждаше хиляди пъти по-добре. Съвсем забравих, че двете с Лесли не харесвахме момчета с дълги коси. Според Лесли, момчетата пускаха косите си дълги, за да скриват стърчащите си уши.

Той също ни гледаше доста объркано, после ме огледа от глава до пети и хвърли въпросителен поглед към господин Джордж.

— Гидиън, това е Гуендолин Шепърд — представи ме господин Джордж с тиха въздишка. — Гуендолин, това е Гидиън де Вилърс.

Гидиън де Вилърс. Играчът на поло. Другият пътуващ във времето.

— Здравей — каза той любезно.

— Здравей. — Защо изведнъж ми стана топло?

— Мисля, че двамата ще се опознаете по-отблизо. — Господин Джордж се усмихна притеснено. — Може би Гуендолин е нашата нова Шарлот.

— Моля? — Зелените очи ме подложиха на повторен оглед, но този път само лицето. За съжаление можех само да продължа да зяпам.

— Историята е много заплетена. Най-добре е да отидете в драконовата зала и да оставите чичо ви да ви обясни всичко.

Гидиън кимна.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга I
Неудержимый. Книга I

Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я выбирал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что бы могло объяснить мою смерть. Благо судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен восстановить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?Примечания автора:Друзья, ваши лайки и комментарии придают мне заряд бодрости на весь день. Спасибо!ОСТОРОЖНО! В КНИГЕ ПРИСУТСТВУЮТ АРТЫ!ВТОРАЯ КНИГА ЗДЕСЬ — https://author.today/reader/279048

Андрей Боярский

Попаданцы / Фэнтези / Бояръ-Аниме