Рубиненочервено

— И наистина е тя — извика леля Гледна. — От два дни има ясни симптоми. Всеки момент може да се случи. Може би се случва точно сега, докато ние тук си губим времето да слушаме напълно изсмуканите от пръстите истории на завистливата ми по-малка сестра.

— Може би за разнообразие трябва да размърдаш малко мозъка си, Гленда. — Изведнъж майка ми звучеше уморено. — Защо ми е да измислям подобни неща? Кой освен теб би причинил това доброволно на детето си?

— Настоявам... — Изречението на леля ми увисна във въздуха и тя не доизказа за какво настоява. — Всичко това ще се окаже злонамерена измама. Веднъж вече имаше саботаж и добре знаете докъде доведе това, господин Джордж. А сега, толкова близо до целта, не можем да си позволим повече издънки.

— Не мисля, че ние сме тези, които решават. Моля, последвайте ме, госпожо Шепърд. И ти също, Гуендолин. — След кратък смях той добави: — Не се страхувай, откачените езотерични псевдоучени и фанатични заговорници не хапят.

Смири, о, време, тигровата челюст, Човечеството цяло прах стори, Лиши лъва от прежната му смелост и феникса в кръвта му изгори. *

УИЛЯМ ШЕКСПИР, СОНЕТ XIX

* Превод Владимир Свинтила, — Бел. прев.

Глава 7

Бяхме поведени нагоре по едни стълби, а после по един дълъг коридор, който много пъти правеше завой от четирийсет и пет градуса и понякога се налагаше да изкачим по няколко стъпала надолу или нагоре. Гледката от малкото прозорци, покрай които минавахме, всеки път беше различна: понякога се виждаше голяма градина, понякога друга сграда или малък заден двор. Беше безкрайно дълъг коридор, на места покрит с паркет, а на други — с каменна мозайка, който водеше покрай множество заключени врати, столове, наредени в дълги редици покрай стената, картини с маслени бои, шкафове, пълни с порцеланови фигури и подвързани с кожа книги, статуи и рицарски доспехи. Всичко изглеждаше като в музей.

През цялото време леля Гленда хвърляше на майка ми отровни погледи. От своя страна майка ми игнорираше сестра си, доколкото бе възможно. Беше бледа и изключително напрегната. За малко да хвана ръката й, но тогава леля Гленда щеше да забележи колко се страхувам, а това бе последното, което исках.

В никакъв случай не бе възможно все още да се намираме в същата къща. Според интуицията ми бяхме минали поне през три други къщи, когато най-сетне господин Джордж спря и почука на една врата.

Залата, в която пристъпихме, бе изцяло облицована с тъмно дърво, подобно на нашата трапезария.

Таванът също бе от тъмно дърво и стените почти изцяло бяха украсени с красива дърворезба, която на отделни места бе оцветена. Мебелите също бяха тъмни и масивни. Обстановката би трябвало да изглежда мрачна и зловеща, но през високите прозорци отсреща струеше дневната светлина и се разкриваше гледка към цъфтяща градина. Дори зад стената в дъното на градината можеше да се види блестящата на слънцето Темза.

Но не само гледката и светлината придаваха жизнерадостност, а и дърворезбата излъчваше веселие, въпреки няколкото демонични лица и черепи. Изглеждаше сякаш стените бяха живи. Лесли щеше да си умре от радост да претърси хилядите сякаш истински розови пъпки, архаичните плетеници и забавните животински глави за тайни механизми. Имаше лъвове с крила, орли, звезди, слънца и планети, дракони, еднорози, елфи, феи, дървета и кораби, всяка дърворезба сякаш по-жива от останалите.

Но най-впечатляващ бе драконът, който сякаш се рееше на тавана над нас. От острата му опашка до голямото, люспесто тяло, сигурно бе дълъг седем метра. Направо не можех да откъсна очи от него. Колко беше прекрасен! Покрай цялото ми удивление, за малко да забравя защо бяхме дошли. И че не сме сами в залата.

При появата ни всички присъстващи изглеждаха като поразени от гръм.

— По всичко личи, че ще настъпят усложнения — обяви господин Джордж.

Лейди Ариста, която напълно вцепенена бе застанала до прозореца, каза:

— Грейс! Не трябва ли да си на работа? А Гуендолин на училище?

— Нищо не би ни било по-приятно от това, майко.

Шарлот седеше на канапе, точно под една прекрасна морска русалка, на чиято опашка всяка люспа бе фино изваяна и изрисувана във всички възможни нюанси на синьото. На широкия перваз на камината се бе подпрял мъж в перфектен черен костюм и с очила с черни рамки. Дори вратовръзката му беше черна. Гледаше ни изключително навъсено. Едно малко момченце, може би на около седем годинки, се беше вкопчило в сакото му.