Ръкописът на Чансълър

— Никакво чакане. Още сега. Или пред мен ще кажете каквото имате, или пред полицията.

— Добре, добре. Но какво, по дяволите, остават още само няколко минути. — Портиерът бръкна във вътрешния си джоб и извади някакъв плик. Подаде го на Чансълър.

Питър погледна човека, после плика. Отгоре бе изписано името му. Върна се в осветеното фоайе, разкъса плика и извади писмото:

„Скъпи мой Питър,

Извинявай, че избягах, но бях сигурна, че ще ме последваш. Ти спаси живота ми и до известна степен — разсъдъка ми. Затова ти дължа обяснение. Боя се, че ще бъде кратко.

Когато четеш това писмо, ще бъда на борда на самолет. Не ме преследвай. Няма да успееш. От няколко години притежавам фалшив паспорт, знаейки, че някой ден ще ми потрябва. Ето, моментът настъпи.

Днес следобед, след като чудовищният глас ми съобщи по телефона, че си ме описал в твоя роман, аз се обадих в редакцията си, че излизам в продължителен отпуск по здравословни причини. Главният редактор не възрази особено. В последните месеци работех доста посредствено.

Решението ми да замина не е внезапно. Отдавна го обмислям. Но събитията тази вечер го направиха неотложно. Каквито и да са простъпките ми, те не заслужават да заплатя с живота си. Нито моите грешки, нито твоите, нито нечии други. Нито пък заради тях трябва да жертвувам своите професионални задължения.

Но последното вече стана. Започнах да допускам компромиси в работата си. Започнах да премълчавам истини, които би трябвало да разкрия. Запазих живота си — но докога — никой не знае. И то го запазих благодарение на тебе. Повече така не мога да продължавам.

Благодаря ти, че спаси живота ми. Моля те да ми простиш, задето повярвах, че си замесен в нещо, в което не си.

Един вътрешен глас ми казва: за бога, Питър, зарежи книгата си! А друг глас ми говори: продължавай!

Повече няма да чуеш нищо за мен, мой млади приятелю! Но знай, че винаги ще те обичам. И ще съм ти вечно признателна,

Филис“

Питър прочете писмото още веднаж, опитвайки се да прозре какво се крие зад всяка дума. Филис бе подбирала фразите си предпазливо, сякаш гонена от неописуем страх. Страх от какво? Какви бяха тия „простъпки“, за които говореше? Какво толкова бе сторила — или не бе сторила, — та трябваше да сложи край на целия си досегашен, изпълнен с успехи живот? Това бе истинско безумие.

Всичко беше безумие! Всичко. Но на безумието трябваше да се сложи край. Тръгна към изхода. Отнейде чу продължително бръмчене. Спря, когато бе сложил ръка върху стъклената дръжка на вратата. Чу името си, придружено от плъзгането на стъкленото прозорче на телефонната централа.

— Мистър Чансълър? — викаше го телефонистката, подала глава навън. — Вас търсят.

Филис?! Сигурно е променила решението си. Тичешком прекоси фоайето и взе слушалката.

Не беше Филис Максуел. Обаждаше се Алисън.

— Случи се нещо ужасно. Обади се някакъв човек от Индианополис. Не беше на себе си. Звънял от летището, хващал първия самолет за Вашингтон…

— Кой е той?

— Казва се Брумли. Каза, че ще те убие.

Каръл Куинлан О’Брайън взе от дежурния входящия дневник и му поблагодари. Вратите на ФБР бяха затворени откъм Пенсилвания Авеню. Списъка на тези, които бяха влезли и излезли, щеше да обработи и да изпрати на главната служба по охраната. Открай време пребиваването на всеки във ФБР се контролираше; човек не можеше да напусне сградата, без да предаде пропуска си.