Ръкописът на Чансълър

— Мисля, че той няма да мръдне цяла нощ оттук, докато не го приеме някой. Според мен това ще сте вие, Куин.

— Добре тогава. Проверете го за оръжие, дайте му придружител и го пратете при мен.

23

Питър влезе в кабинета, като кимна признателно на униформения дежурен, който затвори вратата и излезе. От бюрото пред прозореца се надигна набит мъж с червеникавокафява коса и му протегна ръка. Чансълър се приближи и пое ръката му. Ръкостискането бе особено: студено, физически студено и кратко.

— Аз съм старши агент О’Брайън, мистър Чансълър. Положително вие сам знаете, че пристигането ви тук в този час е нещо недопустимо и повече от необичайно.

— Недопустими и необичайни са самите обстоятелства.

— Сигурен сте, че случаят не е за полицията, така ли? Защото нашите правни възможности са ограничени.

— Вие сте ми нужен.

— Добре, но не може ли случаят ви да почака до сутринта? — попита О’Брайън все още прав.

— Не.

— Разбирам. Седнете, моля. — Агентът посочи към едни от двата стола пред бюрото. Питър се поколеба.

— Предпочитам да остана прав. Право да ви кажа, страшно съм изнервен.

— Както ви е удобно. — О’Брайън се върна на стола си. — Поне си свалете палтото. Ако, разбира се, възнамерявате да останете дълго.

— Може би ще остана цялата нощ — отвърна Чансълър, като свали палтото си и го метна върху стола.

— Надявам се да не стане така — каза О’Брайън, като го наблюдаваше.

— Ще ви оставя вие да решите. Така честно ли е?

— Аз съм адвокат, мистър Чансълър. Елиптични отговори, особено предложени под формата на въпрос, са безсмислени и досадни. И ме дразнят.

Питър млъкна и го погледна.

— Адвокат ли? Стори ми се, че казахте агент. Старши агент.

— Казах. Повечето тук сме юристи или икономисти.

— Забравих.

— Припомням ви го. Но това едва ли е съществено.

— Не, не е — отвърна Чансълър, като отново се насочи към темата. — Много неща имам да ви разкажа, мистър О’Брайън. Когато приключа, ще дойда с вас при този, на когото трябва да повторя всичко. Но трябва да започна от самото начало. Иначе няма да се схване смисълът. Преди да започна, ще ви помоля да телефонирате.

— Спрете — прекъсна го агентът. — Вие пристигнахте тук доброволно, като отказахте да дойдете сутринта на официална среща. Затова няма да приема никакви предварителни условия и на никого няма да се обаждам.

— Имам най-основателни причини да поискам от вас това.

— Ако това е предварително условие, не го приемам. Елате утре сутринта.

— Не мога. Освен другите причини има и още една: някакъв човек пристига със самолет от Индианополис с намерението да ме убие.

— Тогава вървете в полицията!

— Само това ли можете да ми кажете? Това и „елате сутринта“?

Агентът се отпусна на стола си. Погледът му изразяваше растящо подозрение.

— Вие написахте книгата „Контраудар!“, нали?

— Да, но случаят няма…

— Сега си спомням — прекъсна го О’Брайън. — Тя излезе миналата година. Много хора повярваха, че в нея се описва истината. Други бяха сериозно разтревожени. Според вас ЦРУ действувало вътре в страната.

— Според мен това е така.

— Разбирам — сухо продължи агентът. — Миналата година ЦРУ. Тази година е ред на ФБР. Пристигате от улицата посред нощ и се мъчите да ни провокирате да извършим нещо, което после да опишете.

Питър се хвана за облегалката на стола.

— Не отричам, че всичко започна от книгата. От идеята за една книга. Но последвалите събития надхвърлиха всякакви граници. Има жертви. Тази вечер едва не ме убиха. И човека до мен. Всичко е навързано.

— Повтарям ви най-настойчиво: обърнете се към полицията.

— Искам вие да се обадите в полицията!

— Защо?

— За да ми повярвате. Защото случаят засяга хора от ФБР. И според мен вие сте тези, които могат да сложат край на всичко.

— Край на кое? — О’Брайън се наклони напред, все още недоверчив, но заинтригуван.

Чансълър се подвоуми. Трябваше да се покаже разумен пред този подозрителен човек. Ако агентът го помисли за смахнат, дори само леко смахнат, ще го прехвърли на полицията. Питър нямаше нищо против полицията. Тя можеше да му осигури закрила и той се нуждаеше от нея. Но полицията не можеше да реши въпроса. Той зависеше само от Бюрото. Чансълър заговори колкото се може по-спокойно.

— Най-напред да се спрат убийствата. После да се сложи край на терора, на заплахите и изнудванията. На унищожаването на човешкия живот.

— От кого?

— От онези, дето мислят, че притежават информация, която може необратимо да навреди на ФБР.

О’Брайън стоеше неподвижно.

— Какво имате пред вид с това „да навреди необратимо“?

— То се основава на предположението, че Хувър е бил убит.

О’Брайън се вцепени.

— Ясно. А защо трябва да позвъня на полицията?

— Една стара къща на Тридесет и пета улица, в северозападната част, близо до Уисконсин, гореше преди няколко часа, когато се измъкнах от нея. Аз я подпалих.

Очите на агента се разшириха, гласът му стана настойчив:

— Това се казва признание. Аз като адвокат съм длъжен да ви уведомя…