Ръкописът на Чансълър

Той свърши разказа си и застана до прозореца, загледай в коледната украса по Шестдесета улица. Отвън долиташе мъчително бавен и приглушен камбанен звън. Коледа бе само след няколко дена, а той дори не се бе сетил за това. Даже в този миг не мислеше за нея. Мисълта му бе насочена само към едно: какво да прави? Да отиде във ФБР, извор на това безумие, и да ги накара да спрат цялата лудост. Една къща бе разрушена, стреляха смъртоносни оръжия. Филис Максуел трябваше да дойде с него.

— Трябва да се свържа с Филис — меко промълви той. — Трябва да я убедя да дойде с мен.

— Ще набера номера й — каза Алисън и взе указателя от нощното шкафче. Питър продължаваше да гледа през прозореца. — Няма го. Телефонът й не е регистриран.

Чансълър си спомни, че и телефонът на бащата на Алисън не бе регистриран. Почуди се дали би могъл така лесно да изрови нейния номер, както този на Макандрю. Ще приложи подобен трик, журналистическа уловка. Стар приятел-репортьор, за една нощ з града, иска да се свърже с известната журналистка.

Но трикът му не мина. Вероятно чиновникът в отдел „Справки“ сам го бе използувал многократно. Вестникът също отказа да съобщи номера.

— Позволи ми аз да опитам — каза Алисън. — Офицер по въпросите на печата дежури непрекъснато в Пентагона. За лошите новини и военните загуби няма работно време. Високият чин има своите предимства. Или някой ще ме познава, или аз ще знам някого.

От Пентагона й дадоха два номера на Филис Максуел. Единият частен, другият — централата на дома, в който живееше.

На частния телефон никой не отговори, а от централата на дома не даваха сведения за живеещите, само приемаха съобщения. Но тъй като Питър не бе сигурен точно в адреса, телефонистката му го каза.

— Ще дойда с тебе — каза Алисън.

— Мисля, че не бива — отвърна Питър. — Тя спомена баща ти, не по име, но заговори за вчерашното погребение в Арлингтън. Изплашена е до смърт. Искам само да я убедя да дойде с мене. Ако те види, това може да я спре.

— Добре — кимна Алисън. Дъщерята на военния разбра всичко. — Но се тревожа за теб. Ами ако отново те нападнат?

— Няма. — Той помълча известно време, после протегна ръце и я притегли към себе си. — Има и още нещо — каза той и я погледна в очите. — Не искам ти да се намесваш. Всичко свърши. Ти сама го каза, спомняш ли си? Тогава не се съгласих с теб. Но сега съм съгласен.

— Благодаря ти Искам да кажа, че това, което той е направил, е минало и не може да се промени. Държеше на нещо. И не искам то да бъде разрушено.

— И аз имам пред вид нещо важно, което не бива да се променя. Или да се разрушава. Това сме ние. — Той я целуна нежно. — След като свърши днешният ден, ще почнем да живеем свой живот. Тази мисъл ме въодушевява.

Тя се усмихна и отвърна на целувката му.

— Аз съм безсрамница. Хванахте в момент на слабост и те съблазних. Трябва бъда заклеймена. — Изведнъж усмивката й угасна, в очите й се прочете ранимост. Тя се загледа в неговите. — Всичко стана толкова бързо, Питър. Не искам да се чувствуваш обвързан.

— Аз пък искам — отвърна той.

— Седнете във фоайето, сър, аз ще се върна скоро — каза портиерът в жилищния дом, където бе апартаментът на Филис Максуел. Човекът въобще не прояви колебание, сякаш го очакваше.

Питър седна на зеления пластмасов стол и зачака. Портиерът остана навън, като се поклащаше на пети и пръсти, скръстил ръце, облечени в ръкавици, зад униформения си гръб.

Всичко бе толкова странно.

Пет минути изтекоха. Портиерът не направи опит да влезе във фоайето. Да не би да е забравил? Чансълър се изправи от стола и се огледа наоколо. Беше разговарял с телефонистка. Къде ли се намираше телефонното табло?

В дъното на фоайето забеляза малка остъклена кабина, притисната между редиците пощенски кутии и асансьорните шахти. Той се приближи и надникна вътре. Телефонистка разговаряше в микрофона, прикрепен към слушалка над главата. Говореше забързано, натъртено. Това бе разговор между приятели, а не служебен. Питър почука на стъклото. Телефонистката прекъсна разговора и отвори прозорчето.

— Кажете, сър?

— Искам да говоря с Филис Максуел. Бихте ли позвънили в апартамента й и ме свържете, ако е там! Спешно!

Реакцията на телефонистката бе така странна, като и тази на портиера. По-различна, но все така непонятна. Тя се поколеба, видимо затруднена.

— Мисля, че мис Максуел я няма — каза тя.

— Ще разберете, като й позвъните.

— Проверихте ли при портиера?

— Какво, по дяволите, означава това? — Питър разбра. Те действуваха по инструкции. — Позвънете в апартамента й!

Както и очакваше, никой не отговори на позвънявянето и нямаше смисъл да се бави повече. Питър бързо излезе навън и застана срещу портиера.

— Хайде да играем открито! Имате нещо да ми кажете, нали? Какво е то?

— Деликатен въпрос.

— Какъв е той?

— Тя ви описа, каза, че се казвате Чансълър. Ако бяхте дошли, да речем, преди час, трябваше да ви кажа да дойдете отново в единадесет и че мис Максуел ми е позвънила и е казала, че тогава ще се върне.

Питър погледна часовника си.

— Добре. Сега е почти единадесет. Какво следва?

— Ще почакаме още малко.