Ръкописът на Чансълър

„Всичко започна преди четири месеца от тези дневници на службата за сигурност“, помисли си О’Брайън. Започна и катастрофалното падение на неговата кариера в Бюрото. Преди три месеца в следобедните дневници от 1-ви май той откри три имена: Солтър, Крепс и Лонгуърт. Две от тях представляваха неизвестни кодови имена, а третото принадлежеше на пенсиониран бивш агент, който живееше на тихоокеанския остров Мауи. Тези три неизвестни лица са получили достъп до сградата онази нощ. На следната сутрин Хувър бе намерен мъртъв, а всички следи от неговите досиета се губеха. Самите досиета бяха бързо забравени като пъклено наследство и никой не желаеше нито да ги изрови, нито да ги изучи.

И така Куин О’Брайън разпитваше, без да дава гласност, търсеше съвет от хора, които проявяваха загриженост. Повечето от тях бяха хора от Бюрото като него, чието честолюбие бе накърнено през последните години, дори тяхното повече от неговото. Но за по-продължителен период. Той бе пристигнал само преди четири години и половина, военен герой от Сакраменто, от Военното разузнаване, четиридесет и две годишен адвокат, избягал от виетнамския пленнически лагер, посрещнат с почести в Калифорния. Повикаха го във Вашингтон, президентът му връчи орден, Хувър го назначи при себе си. Добро място за социални контакти. Той придаваше на Бюрото онзи така необходим полъх на достойнство. Предполагаше се, че ще бъде удачно и за Куин. Можеше да направи кариера в Министерството на правосъдието.

Би могъл. Но вече не. Защото бе разпитвал. Един шепнещ глас по телефона му нареди да престане. Безизразен, висок, ужасяващ шепот, който му показа, че те знаят. Те имаха писмената изповед на един пленен подполковник, който заедно със седмина други очакваше екзекуция заради постъпката на някой си майор Каръл Куинлан О’Брайън. Майорът не се бе подчинил на заповедта. И предизвика екзекуцията на осем американски войници.

Разбира се, това бе само половината от случилото се. В другата половина се разказваше как същият този майор се грижел за болните и ранените в землянката с много повече загриженост от екзекутирания подполковник. Разказваше се как майорът поемал работата на другите, как крадял храна и лекарства от постовете, за да поддържа живота на болните, как в последна сметка бягството му било продиктувано не толкова от мисълта за самия него, а за останалите пленници.

Той беше адвокат, а не войник. Водеше го неговата юридическа логика, а не войнишката стратегия. Нито пък готовността на войника да възприеме непоносимите жестокости на войната и тъкмо тук, съзнаваше той, се криеше слабостта на позицията му. Дали бе извършил онази постъпка, воден от загриженост за всички? Или воден от мисълта за себе си?

О’Брайън не вярваше, че има точен отговор. Дори само въпросът бе в състояние да го унищожи. Един разобличен „герой от войната“ бе ненавистен за хората. Защото хората се оказаха измамени, това ги дразнеше, това ги вбесяваше.

Тъкмо тези неща му наговори онзи отвратителен шепот. И то само защото Куин бе разпитвал. Три неизвестни лица безпрепятствено са получили достъп до сградата в нощта преди смъртта на Хувър. А на следното утро досиетата на Хувър бяха изчезнали.

Ако О’Брайън се нуждаеше от доказателство за прогресивното си падение като служител във ФБР, то трябваше само да хвърли поглед върху своя служебен картон. Бе отстранен от няколко комисии. Вече не получаваше строго поверителните доклади за новите съвместни операции със Съвета за Национална сигурност и с ЦРУ. Изведнъж го прехвърлиха само на нощни дежурства. Нощни дежурства! За Вашингтон това бе равнозначно на боен пост в Омаха. Нощните дежурства дадоха възможност на агента да направи преоценка на много неща, най-вече на своето собствено бъдеще.

Това караше О’Брайън да се чуди кой от Бюрото го преследва. Който и да бе, той явно знаеше за трите неидентифицирани лица, които под фалшив предлог се бяха вмъкнали във ФБР през нощта преди смъртта на Хувър. И вероятно знаеше много повече за стотиците досиета, скрити в личната картотека на Хувър.

Друго едно съображение се натрапваше в съзнанието на О’Брайън. Той не обичаше да се замисля над него. След ужасяващия шепот по телефона преди четири месеца неговата воля за съпротива, за борба изчезна. Бе напълно възможно провалът му в Бюрото да се дължи на самия него. На качеството на неговата работа.

Телефонният звън прекъсна мислите му и го върна към дребнавата реалност на нощното дежурство. Погледна светещото копче пред себе си. Това бе повикване по вътрешната линия на някой от двата пропуска.

— Тук е пропускът на Десета улица. Имаме проблем. При нас стои един човек, който настоява да говори с някого от отговорните служители, които в момента са на работа. Казахме му да дойде сутринта, но той отказва.

— Да не е пиян? Или някой смахнат?

— Не изглежда. В същност знам какъв е. Чел съм една негова книга. Казва се „Контраудар!“. Името му е Чансълър. Питър Чансълър.

— Чувал съм за него. Какво иска?

— Не ще да каже. Твърди, че е спешно.

— Вие какво мислите?