Ръкописът на Чансълър

— Няма значение, ще я намеря. Ти излизай! През кухнята.

Филис се извърна и тръгна. Питър сложи сакото си и хукна към антрето, като грабна пътем балтона от кушетката.

Всичко свърши. Сега ще почнат разговори с полицията, с властите, с всеки, който прояви интерес към случая. Но край на всичко. Край на романа. Никоя книга не струва такава цена!

Чантичката не беше на стълбището. Той стигна до средата на верандата. Не я видя никъде. Пушекът ставаше по-гъст. Трябваше да побърза. Входната врата бе обхваната от пламъците. Спусна се по стъпалата и се огледа за дрешника. Той бе в дясната страна на антрето. Достигна го бързо и отвори вратата. Имаше палта, кожени яки, шалове върху куки и закачалки, но не и чанта.

Трябваше да се маха. Пушекът ставаше непроницаем. Взе да се дави, очите му засълзиха. Бързо притича през всекидневната, през трапезарията и кухнята към отворената врата.

Навън в далечината чу воя на полицейските сирени.

— Филис!

Обиколи къщата и излезе отпред. Никъде не я виждаше. Заобиколи от другата страна, по автомобилната алея, и се озова отзад.

— Филис, Филис!

Нямаше я. И тогава той разбра. Никаква чантичка нямаше на стълбите или в шкафа за дрехи. Филис бе избягала.

Сирените се чуваха по-близо, бяха на няколко пресечки оттук. Старата къща гореше лесно. Цялата фасада бе в пламъци, които бързо плъзваха навътре.

Без да знае точно защо, Питър усети, че не му се ще да се среща с полицията сам. Поне не сега.

И той бързо потъна в нощта.

22

Болката в слепоочията го накара да се свлече на земята и да заудря главата си в циментовия бордюр, макар да знаеше, че и това няма да помогне.

Затова продължи да върви, като следеше с очи движението на колите към центъра. Търсеше такси.

Трябваше да остане на Тридесет и пета улица при горящата къща и да разкаже на полицаите невероятната история. И все пак нещо го караше да мисли, че отсъствието на Филис може да събуди въпроси, на които той положително не би могъл да даде отговор. Отговор, който да изключва унищожението на Филис Максуел. Сянка на отговорност легна върху мислите му; имаше неща, които той не знаеше, а трябваше да знае. Толкова й бе задължен. Може би вече не, но досега.

Най-накрая намери такси, мигащата лампичка на покрива бе като маяк. Той слезе от бордюра и размаха ръка. Таксито намали ход. Водачът внимателно се огледа, преди да спре.

— Хотел „Хей-Адамс“, моля! — каза Чансълър.

— Господи, какво се е случило? — запита Алисън, изумена при вида му на вратата.

— В куфара има флаконче с лекарства. В задната преграда. Бързо ми ги донеси, моля те.

— Питър, миличък! Какво е станало? — Алисън го прихвана, тъй като той залитна към вратата. — Ще повикам лекар.

— Не! Слушай какво ти казвам. Знам точно какво ми е. Само дай хапчетата. Бързо! — Усети, че ще се строполи. Хвана се за ръцете й и с нейна помощ стигна леглото. Просна се и посочи с ръка към куфара, който все още стоеше върху рафта за багажа в ъгъла. Тя веднага се спусна нататък.

Направи нещо, което рядко си позволяваше: изгълта две таблетки.

Алисън се завтече към банята и донесе чаша вода. Седна до него, държейки главата му, докато пиеше.

— Моля те, Питър, нека повикам лекар!

— Не — той поклати глава и едва отговори. Опита да се усмихне, да се покаже спокоен. — Лекарят няма да ми помогне. Всичко ще мине след няколко минути. — Отвсякъде го обгърна тъма, клепачите му натежаха. Но не биваше да позволява мракът да го връхлети, преди да я е успокоил. Преди да я е подготвил за това, което можеше евентуално да се случи, ако потъне в мрака. — Може би ще заспя. Не за дълго, никога не трае дълго. Може да приказвам насън, дори да викам. Това да не те безпокои. Нищо не значи, просто бълнуване, глупости.

Мрак изпълни съзнанието му, неговата нощ настъпи. Една безкрайна празнота, в която плуваше, носен от спокойни и приятни ветрове.

Отвори очи, не знаеше от колко време е в леглото. Над него бе надвесена Алисън, очите й още по-красиви от напиращите сълзи.

— Ей! — Той протегна ръка към мократа й буза. — Всичко е наред.

Тя притисна дланта му към устните си.

— Тя се е казвала Кати, така ли?

Беше станало това, което не очакваше да стане, беше казал неща, които не искаше. Но нищо.

— Да — кимна той.

— И е починала, така ли?

— Да.

— О, милият! Толкова си изстрадал, такава любов…

— Извинявай.

— Няма защо.

— Сигурно не ти е било много приятно.

Тя докосна очите му, после страните и устните.

— Това бе подарък — каза тя, — красив подарък.

— Не те разбирам.

— След като произнесе нейното име, започна да викаш моето.

Питър разказа на Алисън за случилото се в къщата на Тридесет и пета улица. Опита се да смекчи реалната опасност, представяйки безразсъдната стрелба като намерение да ги изплашат и стреснат, а не да ги ранят или унищожат.

Очевидно тя не му повярва, но Алисън бе дъщеря на военен. Под една или друга форма тя бе слушала подобни успокоителни лъжи и преди. Прие тази разводнена версия без коментари, но остави недоверието да проличи в очите й.