Ръкописът на Чансълър

— За него, предполагам. Както и за хората, които биха били изложени на негативно отношение от страна на Хувър.

Съдията дълбоко въздъхна.

— Човекът, с когото сте разговаряли, се казва Лонгуърт. Бивш агент, Алан Лонгуърт, сега зачислен като служител в Държавния департамент.

Чансълър стегна мускулите на корема си, опитвайки се да прикрие удивлението си.

— Не мога да коментирам думите ви — неуместно изрече той.

— Не е нужно — отвърна Съдърланд. — А мистър Лонгуърт съобщи ли ви, че той бе специалният агент, натоварен да следи така нареченото негативно отношение?

— Човекът, е когото говорих, не е загатвал подобно нещо.

— Тогава позволете ми да поясня. — Съдията се намести в стола си. — Първо да отговоря на началния ви въпрос. Да, съществуваше такава група от загрижени хора, но, подчертавам, на времето. Съществуваше. Що се отнася до моето участие, то бе незначително и сведено до някои правни аспекти на въпроса.

— Не ви разбрах? На кой въпрос?

— Мистър Хувър притежаваше незавидно богата изобретателност, когато ставаше дума за неоснователни обвинения. Още по-лошо, той често ги обвиваше в злонамерени инсинуации, служейки си е провокативни обобщения, срещу които трудно можеше да се води борба с конвенционални юридически средства. Това бе непростимо прескачане на закона, особено като се има пред вид положението му.

— Тогава тази група от загрижени мъже…

— И жени, мистър Чансълър — прекъсна го Съдърланд.

— И жени — продължи Питър — бе формирана, за да закриля жертвите от преследванията на Хувър.

— В основни линии, да. В последните години той се беше озлобил. Навсякъде виждаше врагове. Погубваше добри хора, неизвестно защо. Чак месеци по-късно се виждаше пръстът на директора. Ние се мъчехме да спрем тази вълна от несправедливост.

— Бихте ли ми казали кои други бяха в групата?

— Не, разбира се. — Съдърланд сне очилата си и ги задържа в ръка. — Достатъчно е да ви кажа, че това бяха хора, способни да се противопоставят, тяхното мнение не би се пренебрегнало.

— А човекът, за когото говорехте, този агент в оставка…

— Не съм казал „в оставка“ — коригира го Съдърланд, — казах „бивш“.

Питър се обърка след този укор.

— Казахте, че този бивш агент е бил отговорен за наблюдението?

— За определени специфични наблюдения. Хувър ценеше Лонгуърт. Той го бе назначил като координатор за постъпващата информация за хора с доказани или потенциални антипатии към ФБР или към самия Хувър. Списъкът на тези лица бе огромен.

— Но видимо той е престанал да работи за Хувър. — Чансълър отново се запъна. Не знаеше как да формулира въпроса си. — Казахте, че сега е на работа в Държавния департамент. Ако е така, то той е бил откъснат от ФБР при доста необичайни обстоятелства.

Съдърланд си сложи очилата и се хвана за брадичката.

— Разбирам какво ме питате. Отговорете ми, каква е причината за вашето посещение тук?

— Опитвам се да узная дали мога да събера достатъчно материал за книга върху последните години на Хувър. Или, честно казано, върху неговата смърт.

Ръката на съдията се отпусна в скута му. Той остана съвършено неподвижен и гледаше в Питър.

— Не съм сигурен, че ви разбрах напълно. Защо дойдохте при мен?

Сега бе редно Питър да се усмихне:

— Романите, които пиша, изискват известна достоверност. Те са художествена измислица естествено, но аз се мъча да вмъквам колкото се може безспорни факти. Преди да започна една книга, разговарям с множество хора. Опитвам се сам да почувствувам конфликтите.

— Имате определено удачен подход. Синът ми цени заключенията, които правите. Снощи много убедено ми говори за това. — Съдърланд се наклони напред и опря лакти върху масата. Искрицата хумор се върна в погледа му. — А аз ценя мнението на сина си. Той е прекрасен адвокат, макар и доста строг в съда. Вие умеете да пазите тайна, нали, мистър Чансълър?

— Разбира се.

— И самоличности. Но естествено. Вие не потвърдихте, че сте разговаряли с Алан Лонгуърт.

— Никога не бих си послужил с името на човек, ако той не е дал съгласието си.

— От юридическа гледна точка бих ви посъветвал същото. — Съдърланд се усмихна. — Вече се чувствувам като участник в замисъла.

— Не бих отишъл толкова далеч.

— Добре. Всичко това е вече минало. И не е нещо изключително. Тия неща стават във Вашингтон всеки ден. Неразделна практика в равносметките и действията на нашето правителство, така си мисля понякога. — Той млъкна и внимателно вдигна дясната си ръка към Питър. — Ако използувате нещо от това, което ви кажа, ще трябва да го направите дискретно и внимателно, като не забравяте, че нашата цел бе благородна.

— Разбира се, сър.