Ръкописът на Чансълър

— През март Алан Лонгуърт се пенсионира по-рано от едно държавно учреждение и тайно бе прехвърлен в друго. Смяната стана така, че да бъде изтеглен далеч от полезрението на ФБР. По понятни съображения. Когато разбрахме, че Лонгуърт е координатор на сведенията за „негативни елементи“ — много уместен израз, — ние му подсказахме опасността от злонамерените атаки на Хувър. Той започна да ни сътрудничи. За два месеца ни съобщи стотици имена, разкриваше ни кой е в списъка и в какво се обвинява. Той пътуваше надлъж и нашир, предупреждаваше за грозящата опасност тези, които смятахме за нужно да известим. До смъртта на Хувър Лонгуърт бе нашата опора, нашето защитно оръжие, така да се каже. Работата му бе много ефикасна.

Питър започна да проумява чудатостта на светлокосия човек от Малибу. Сигурно в него са се борели предаността към Хувър и предаността към правдата; сигурно е бил разяждан от чувство за вина. Това обясняваше неговото странно поведение, резките атаки, внезапното възпиране.

— Значи, след смъртта на Хувър задачата на този човек е свършила?

— Да. С внезапната, дори неочаквана смърт на Хувър необходимостта от тези защитни действия отпадна. Те завършиха заедно с погребението му.

— А какво стана с него?

— Доколкото съм уведомен, получил е добра компенсация за усилията си. Държавният департамент го прехвърли към така наречената лека служба. Без особено натоварване.

Питър внимателно наблюдаваше Съдърланд. Трябваше да го попита. Нямаше смисъл да се въздържа.

— Какво бихте казали, ако ви съобщя, че моят информатор се съмнява в смъртта на Хувър?

— Смъртта си е смърт. Как може да се съмнява човек в нея?

— Съмнява се в начина, по който е настъпил краят. В естествените й причини.

— Хувър бе стар човек. И болен при това. Според мен Лонгуърт — аз ще го назовавам по име, въпреки че вие се въздържате — страда от силен психологически стрес. От угризения на съвестта, от чувство за вина — в това няма нищо чудно. С Хувър го свързваше лична дружба. Може би сега го гложди чувството, че го е предал.

— И аз така мислех.

— Тогава какво ви безпокои?

— Нещо, което ми съобщи този човек. Каза ми, че личните досиета на Хувър въобще не са намерени. Изчезнали са с неговата смърт.

Изведнъж нещо проблесна в очите на съдията — Чансълър не можа да определи точно какво, може би бе гняв.

— Те бяха унищожени. Всички лични документи на Хувър бяха накъсани и изгорени. Получихме уверения в това.

— От кого?

— Не мога да ви дам такава информация. Но уверенията ни задоволиха. Това поне мога да ви съобщя.

— Ами ако не са били унищожени?

Даниъл Съдърланд издържа на погледа на Питър.

— Това би създало изключителни затруднения. Но за тях не бих искал да разговаряме — твърдо каза той. После усмивката се върна на устните му. — Впрочем едва ли съществува подобна вероятност.

— Защо не?

— Защото бихме подразбрали досега, нали?

Питър изпита безпокойство. За първи път думите на Съдърланд не звучаха убедително.

„Трябва да бъда внимателен“, помисли си Питър, като слизаше по стъпалата на съда. Той не търсеше конкретни факти, а правдоподобност. Това му бе необходимо. Подпомагащи доводи изникваха от самия контекст и запълваха неизбежната празнота между реалност и фантазия.

Сега вече можеше да сполучи. Даниъл Съдърланд му даде отговора на основната загадка: Алан Лонгуърт. Съдията мотивира постъпките на агента от ФБР с проницателност и простота. Всичко се съдържаше в една-единствена дума: угризения. Лонгуърт се бе обърнал срещу своя покровител, срещу директора, гласувал му най-поверителната задача, написал лични препоръки в служебното му досие. Бе естествено Лонгуърт да се почувствува виновен, да се опита да отвърне с удар на онези, които са го принудили да извърши предателство. И какво по-добро средство, освен да постави под съмнение естествената смърт на Хувър?

Тези разсъждения освободиха въображението на Питър, заличиха всички задръжки по отношение на Лонгуърт. Сега вече можеше да гледа на цялата история единствено като на великолепен сюжет за роман. Повече нищо не му трябваше. Всичко бе игра, дяволска игра, и писа-телят у Чансълър започна да живее с нея.

Стъпи на платното и вдигна ръка към минаващото такси.

— Хотел „Хей-Адамс“ — извика той.

— Съжалявам, сър, но такъв покер не е регистриран — отвърна телефонистката с онзи специфичен пренебрежителен тон, с който служителите на телефонната система „Бел“ даваха подобна информация.

— Разбирам. Благодаря. — Питър затвори и се от-пусна на възглавницата. Не се изненада. Не бе успял да открие номера на Макандрю и в указателя на Роквил, Мериленд. Негов познат, журналист от Вашингтон, му бе казал, че оттеглилият се от Пентагона генерал живеел в къща под наем някъде из провинцията вече доста години.

Но Чансълър ненапразно бе син на журналист. Разтвори телефонния указател до себе си, намери търсеното име и набра деветка и после номера.

— Въоръжени сили на САЩ, Пентагонът — чу се мъж-ки глас в другия край на жицата.

— Генерал-лейтенант Брус Макандрю, моля. — Питър изговори чина и името с насечен, отчетлив ритъм.