— Мис Максуел? — Беше Жак. Държеше телефон в ръка. — За вас е. Да ви свържа ли?
— Да, моля.
Оберкелнерът включи апарата към контакта. Поклони се и се отдалечи.
— Филис Максуел е на телефона.
— Извинете, че прекъсвам обяда ви.
— Прощавайте. Не ви чувам.
— Ще се опитам да говоря по-ясно.
— Кой е насреща? — Гласът в слушалката бе шепот. Зловещо равен в интонацията и висок в регистъра. — Това шега ли е?
— В никакъв случай, мис Мингъс.
— Максуел е името ми. Това, че знаете рожденото ми име, не ме смущава. То фигурира в паспорта ми.
— Да, зная — прозвуча ужасяващо странният шепот. — Това име е регистрирано и от граничните власти на остров Сент Винсент. На Гренадините8, мис Мингъс.
Кръвта се оттегли от лицето на Филис Максуел; страхотна болка разпъна черепа й. Ръката й затрепери. Стори й се, че ще повърне.
— Слушате ли ме все още? — запита зловещият шепот.
— Кой сте вие? — Тя едва отрони думите.
— Човек, комуто можете да се доверите. Бъдете сигурна.
О, небеса! Този остров! Нима бе възможно? Кой се интересуваше от това? Чие мръсно съзнание би могло да го използува? В защита на правотата? Но правотата се оказа грешна! Това бе свобода. От потайността и подозрението. Кому пречеше това?
Всяка година за три седмици Филис Максуел напускаше Вашингтон за уединение и почивка в Каракас. Но Паула Мингъс не оставаше в Каракас. Тя и други заминаваха за Гренадините, на техния остров. И там бяха съвсем сами. Жени, които се наслаждаваха до насита на любовта. С други жени. В интерес на професията и с цената на огромни усилия Филис Максуел криеше това от света.
— Вие сте мръсник! — прошепна тя на грозния шепот.
— Много хора биха употребили това определение за вас. Вие сама ще станете за посмешище и ще разбиете цялата си кариера. Ако тази ваша неопровержима тайна стане публично достояние…
— Какво искате?
— Ще обещаете на този честен млад човек срещу вас, че повече няма да се занимавате с проблемите, които вероятно досега сте разисквали. И че нищо няма да публикувате.
Филис — Максуел затвори телефона. Сълзи напираха в пъстрите и очи. Когато заговори, гласът й едва се чуваше:
— Вие нищо ли не бихте казали?
— Фил, кълна ви се…
— О, боже! Грабете, съсипвайте страната!
Тя стана и побягна от ресторанта.
Каръл Куинлан О’Брайън, известен сред колегите си от Бюрото като Куин, влезе в кабинета и седна на стола си. Беше почти осем, нощната смяна отдавна бе застъпила, което значеше, че половината от кабинетите вече бяха празни. „Шестдесет и четири процента от всички жестоки престъпления стават между седем и половина вечерта и шест сутринта“, мислеше си О’Брайън, а главният механизъм, който следеше за спазването на закона, през това време работеше с половин състав.
Тези упреци нямаха основание. Бюрото не беше бойна група, то бе учреждение, което се занимаваше с установяване на факти. А данните най-добре се набираха, когато страната е будна. Не, упрекът му не бе основателен, макар че предстоеше дълбока реорганизация. Така говореха всички.
Можеха да започнат от израза на Хувър „Опора на правителството“, О. П. По-добре да се каже ФБР, поне е по-малко претенциозно.
„Тук има толкова допотопни неща“, мислеше си О’Брайън. Оплетена организационна система, взаимно пречещи си и дублиращи се звена и сфери на действие, подсилени отдели, където не е нужно, отслабени звена, където е нужна сила. Стандарти в облеклото, стандарти в поведението — социално, сексуално, ограничения в мисленето. Наказания се раздаваха за незначителни простъпки, справедливи, нужни порицания се отменяха с ласкателство и подмазвачество. Страх, страх, страх. Страхът господствуваше в Бюрото, откакто Куин бе във Вашингтон.
Четири години той държеше устата си затворена. Той и още неколцина, които искрено вярваха, че са внесли някакъв оздравителен полъх във висшите кръгове на ФБР. Те също можеха да държат очите си затворени за истински нередните, за опасните неща. И да ги открият пред други, когато настъпи моментът.
Той самият на честна основа бе доставял информация на други разузнавателни агенции, когато гневът на дирек тора по повод реални или мними оскърбления забрани всяко сътрудничество. Спомни си за тази своя дейност, понеже погледът му падна върху малката сребърна детелина, която висеше на верижка около мастилницата му. Бе му подарък от Стефан Варак от Съвета за Национална сигурност. С Варак се запознаха преди години, когато Хувър отказа да дава за Съвета за Национална сигурност данни относно служителите в ООН от страните на Източния блок. А СНС се нуждаеше от тези сведения. О’Брайън просто отиде в Първи отдел, пресне сведенията и ги предаде на Варак на първия им съвместен обяд. Оттогава често обядваха заедно. От Варак той научи много.
Сега, след смъртта на Хувър, доста неща трябваше да се променят. Така говореха всички. Куин щеше да повярва, когато види разпорежданията на книга. Може би чак тогава решението, което бе взел преди четири години, можеше да има смисъл.