Ръкописът на Чансълър

— Този Лонгуърт каза ли ви какви са сведенията?

— Той твърдеше, че не знае. Аз само успях да си извадя заключение, че ще да са били от твърде важно естество, щом като сте били принуден да последвате заканата. И откровено казано, сегашната ви реакция потвърждава предположението ми.

— Мръсник! — изрече оня с пълно отвращение. — Нямате представа какво говорите.

Питър издържа на погледа му.

— Вашите тревоги, разбира се, не ме засягат и може би не трябваше да идвам. Дойдох, тласкан от любопитство. Любопитството е болестта на писателя. Не искам да узная проблемите ви. Не желая да нося този товар, повярвайте. Исках просто да си изясня защо ми съобщиха името ви. Сега вече разбирам. Вас просто ви използуват за проба. Но ще послужите като добър урок.

Очите на генерала вече не гледаха така враждебно.

— Проба за какво?

— За назидание на някого, който е на мушката. Ако наистина тези досиета са изчезнали и са попаднали в ръцете на някой фанатизиран маниак, явно той е искал да сплаши друг, но си е послужил с вас като урок за назидание.

— Не ви разбирам. Защо ви дадоха името ми въобще?

— Защото Лонгуърт държи да повярвам в някои обстоятелства до такава степен, чеда напиша книга за тях.

— Но защо намесва мен?

— Защото наистина има нещо в миналото ви и Лонгуърт има достъп до тази информация. Сега се убедих. Виждате ли, генерале, той използува и двама ни. Дава ми вашето име, а преди това вас ви заплашва с разкритие. Търсел е жертва. Мисля…

Едва стигна дотук. С бързина, тренирана в множество битки, Макандрю с един скок се намери до него. Ръцете му като нокти на звяр се впиха в Питър, натиснаха го надолу, после го изправиха на крака.

— Къде е той?

— Ей! За бога…

— Лонгуърт! Къде е… Кажете ми, мръсник такъв!

— Пуснете ме, кучи сине! Пуснете ме! — Питър бе по-едър от генерала, но не можеше да се мери с него по сила. — По дяволите, ще ми счупите главата!

Изтърси нелепост, но само това му дойде наум. Генералът го притисна до стената, суровото му лице и искрящите от ярост очи бяха на сантиметри от неговото.

— Попитах ви нещо. Говорете! Къде да намеря Лонгуърт?

— Не знам. Срещнах го в Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Той не живее там. Живее на Хавайските острови. Пуснете ме, чувате ли!

— След като ми кажете каквото искам! — Макандрю придърпа Чансълър напред и после го блъсна в стената. — В Хонолулу ли?

— Стига! — Главата нетърпимо го болеше, болката обхващаше дясното слепоочие и пълзеше надолу по гърба.

— Живее на Мауи. За бога, трябва да ме пуснете. Не разбирате ли…

— Не разбирам, да ви вземат дяволите! Трийсет и пет години на вятъра! Сега, когато има нужда от мен! Когато съм потребен! Не го ли разбирате! — Това не бе въпрос.

— Да… — Питър сграбчи китките на генерала с всичката сила, която му бе останала. Болката бе неописуема. Той заговори едва-едва: — Помолих ви да ме изслушате. Не ме интересува какво е станало, не е моя работа. Но ме интересува това, че Лонгуърт си е послужил с вас, за да се добере до мен. Подобна жертва никой роман не заслужава. Съжалявам.

— Съжалявате? Вече е малко късно. — Генералът кипна отново и заблъска гърба на Питър в стената. — Значи, всичко става заради някаква си проклета книга?

— Моля ви! Вие не…

Зад вратата се чу трясък. Идеше от всекидневната. Последва някакво ужасно стенание — нещо като напев, някакъв безумен, неистов вой. Макандрю се вцепени и прикова очи във вратата. Отпусна Питър, блъсна го върху бюрото и се хвърли към вратата. Отвори я и изчезна въз всекидневната.

Чансълър се опря в ръба на бюрото. Стаята се въртеше пред очите му. Пое дълбоко дъх няколко пъти, за да си фокусира погледа и притъпи болката в главата.

Тогава повторно се разнесе онова стенание, онзи лудешки напев. Той се усилваше, дори думите станаха разбираеми.

…навън вали ужасно, но огънят гори прекрасно, и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…

Питър пристъпи мъчително към вратата. Надникна въз всекидневната — и веднага съжали.

Макандрю се бе свлякъл на пода и люлееше в обятията си жена. Тя бе наметнала прокъсан, мръсен пеньоар, който едва покриваше избеляла и вехта нощница. Всичко наоколо бе посипано с натрошени стъкла. Оцеляло столче от разбита чаша за вино самотно се търкаляше на килима.

В един миг Макандрю усети присъствието му.

— Сега вижте какво съдържа унищожителната информация!

…и щом останем двама пак, нека пада този сняг! Този сняг! Този сняг!…

Питър разбра. Това обясняваше отшелническия живот в старата къща в провинцията, нерегистрирания телефон, отсъствието на адрес в справочната на Пентагона. Генерал Брус Макандрю живееше в уединение, защото жена му бе душевноболна.

— Виждам — отвърна тихо Питър. — Но не разбирам напълно. Това ли е причината?

— Да. — Генералът се поколеба, после погледна жена си и привдигна лицето й към своето. — След нещастен случай. Лекарите казваха да я оставя в клиника. Но аз не пожелах.