Ръкописът на Чансълър

— Отлично знаете, че такава уговорка съществуваше! Но вие ги предадохте! Бяхте деветима. Вие бяхте най-здрав. Казахте им, че ще избягате, а те ви молеха да останете. На следната сутрин, когато вие бяхте далеч, тях ги изведоха на полето и ги разстреляха.

О, божичко! Света дево Марийо! Иначе бе го замислил! Те чуваха през дъжда артилерийската стрелба в далечината. Друг шанс нямаха. Нашите бяха толкова близко! Той просто трябваше да се добере до оръдията. До американските оръдия! После щеше да им покаже Хан Чу на картата и те щяха да го превземат. Умиращите щяха да бъдат спасени! Но дъждът, болестта и нощният мрак му изиграха жесток номер. Въобще не откри оръдията. И другите загинаха.

— Припомнихте ли си? — сега шепотът бе по-мек. — Осем души загинаха, за да може майорът да бъде посрещнат в Сакраменто като герой. Не знаете ли, че Хан Чу бе превзет само след две седмици?

Недейте, О’Брайън, недейте! Ако нашите са толкова близо, виетнамците ще побягнат и ще ни оставят! Те не могат да се влачат с нас. Ние само ги бавим. Няма да ни убият! Ако не им дадете повод! Недейте! Не сега! Това е заповед, майоре!

Тези думи бяха изречени в мрака от изтощения от глад подполковник, единствения друг офицер в колибата.

— Не сте разбрали! — отвърна той. — Всичко изопачавате! Нещата съвсем не бяха така!

— Точно така е било всичко, майоре! — настоя шепотът. — Няколко месеца по-късно намериха документ у един убит виетнамец. Този документ представляваше предсмъртната изповед на подполковника, който добре е знаел какво грози пленниците от Хан Чу. Осем души са били разстреляни, защото вие отказахте да се подчините на пряката заповед на един по-висш офицер…

— Никой нищо не ми е споменавал досега… Защо?

— Посрещнаха ви с почести, с паради. Това бе достатъчно.

Куин О’Брайън се хвана с ръка за челото. Усети някаква празнота в гърдите си.

— И защо ми разказвате всичко това?

— Защото почнахте да се месите в дела, които не са ваша работа. Прекратете веднага издирванията си.

10

Исполинската фигура на Даниъл Съдърланд се открояваше в дъното на кабинета на фона на библиотечните лавици. Беше в профил, с очила с рогови рамки и тежка книга в масивните си черни ръце. Той се обърна и заговори. Гласът му бе дълбок, звучен и приятно топъл.

— Прецеденти, мистър Чансълър. Законът твърде често се направлява от прецеденти, които твърде често са сами по себе си несъвършени. — Съдърланд се усмихна, затвори книгата и внимателно я положи на лавицата. Тръгна към Питър с протегната ръка. Въпреки възрастта си той се движеше уверено и с достойнство. — Синът ми и внучката ми са ваши ревностни читатели. Много се развълнуваха, като разбраха, че ще идвате при мен. Жалко, че досега не съм имал възможност да се запозная с нито един от романите ви.

— Развълнуваният съм аз, сър — искрено отвърна Питър и ръката му потъна в тази на Съдърланд. — Много съм ви благодарен, че отделихте време да ме приемете. Няма много да ви бавя.

Съдърланд се засмя, пусна ръката му и веднага създаде непринудена обстановка. Посочи му стол край конферентната маса.

— Заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Питър изчака, докато съдията избра за себе си стол в края на масата, и седнаха едновременно.

— Сега с какво мога да ви бъда полезен? — Съдърланд се отпусна назад, по вежливото му черно лице си играеше следа от хумор. — Признавам, че съм заинтригуван. Казали сте на секретарката ми, че идвате по личен въпрос. А ние за първи път се виждаме.

— Трудно ми е да започна.

— С риск да засегна вашето писателско чувство за клишета, защо не започнете от самото начало?

— Тъкмо в това е работата. Не знам къде е началото. Не знам дори дали има начало. И ако наистина има, може би вие ще възразите, че нямам право да го знам.

— Това трябва аз да ви кажа, нали?

Питър кимна.

— Срещнах един човек. Не мога да кажа кой, нито къде се видяхме. Той спомена вашето име във връзка а малка група от влиятелни хора тук, във Вашингтон. Каза, че тази група била създадена преди няколко години със специалната цел да следи дейността на Джон Едгар Хувър. Каза, че според него вие сте инициатор на основаването на тази група. Бих искал да ви запитам, има ли такова нещо?

Съдърланд не помръдна. Големите му очи, увеличени още повече от лещите на очилата, бяха безизразни.

— Този човек спомена ли някои други имена?

— Не, сър. Никой, свързан с групата. Каза, че на знае никой друг.

— Мога ли да запитам в каква връзка изплува името ми?

— Значи, това е вярно, така ли?

— Бих бил признателен, ако първо отговорите на въпроса ми.

Питър помисли за миг. След като не спомена името на Лонгуърт, той би могъл да отговори на въпроса.

— Забелязал името ви в списък на Държавния департамент, което според него значело, че получавате специална информация.

— Информация за какво?