Ръкописът на Чансълър

— Един момент, сър — му отговориха и след няколко секунди се чу: — Генерал Макандрю не фигурира в нашите списъци, сър.

— Фигурираше до преди месец — авторитетно отвърна Чансълър. — Свържете ме със „Справки“.

— Слушам, сър.

— Пентагонът, „Справки“. Добър ден. — Това бе женски глас.

— Чуйте, има някакво недоразумение. Тук е полковник Чансълър. Току-що се връщам от Щаба в Сайгон и искам да се свържа с генерал Макандрю, генерал-лейтенант Б. Макандрю. Получих от него писмо с дата 12 август. От Арлингтън. Прехвърлен ли е?

След по-малко от половин минута телефонистката откри нужната информация:

— Не, полковник. He е преместен. Пенсиониран е.

Питър си позволи миг мълчание.

— Ясно. Раните му бяха сериозни. Ще го намеря ли в „Уолтър Рийд“?

— Нямам представа, полковник.

— Тогава дайте ми телефонния му номер и адреса, моля.

— Нямам право, сър…

— Госпожице — прекъсна я Питър, — прелетял съм десет хиляди мили. Генералът ми е близък приятел. Толкова се безпокоя за него. Разбирате ли?

— Да, сър. Никакъв адрес не е отбелязан. Номерът на листа е първо кодът на областта…

Чансълър записваше, докато момичето диктуваше. Благодари, затвори телефона, после отново вдигна слушалката и набра шатра.

— Жилището на генерал Макандрю. — Провлеченият глас явно бе на прислужницата.

— Мога ли да разговарям с генерала, моля?

— Не е тук. Ще се върне след час. Мога ли да знам името ви?

Питър трескаво мислеше. Нямаше смисъл да губи излишно време.

— Тук е Пентагонът, куриерската служба. Имаме за него пакет, но адресът не е написан четливо. Какъв ви е точно адресът в Роквил?

— Олд Мил Пайк, номер 23.

— Благодаря.

Затвори и отново се отпусна на възглавниците. Спомни си думите на Лонгуърт за Макандрю. Според агента генералът бе зарязал блестяща кариера, може би дори поста председател на Комитета на началник-щабовете, без видима причина. Лонгуърт предположи, че съществува някаква връзка с изчезналите страници от служебното досие на Макандрю и неговата неочаквана оставка.

Изведнъж го порази мисълта: защо Лонгуърт спомена Макандрю? Какво общо имаше той с него?

Чансълър скокна на крака. Дали Лонгуърт в намерението си да отмъсти на ония, които са го подвели, не е из-ползувал компрометиращата информация срещу генерала?

Ако е така, то Лонгуърт играе опасна игра. Игра, която излиза извън сферата на личните му угризения. Сега много зависеше от генерала. Какво представляваше той?

Беше среден на ръст, широкоплещест, набит и як, с бяла, разкопчана риза. Лицето му бе лице на професионален войник: изопната кожа, дълбоко врязани бръчки, невъзмутим поглед. Застана пред входа на старата къща край затънтения страничен път, човек на средна възраст, който леко се стресна при появата на непознатия, чието лице все пак не му бе толкова чуждо.

Тази реакция не бе нова за Питър. Тон от време на време се появяваше по телевизията и хората не можеха да свържат откъде го познават, но съзнаваха, че са го виждали и преди.

— Генерал Макандрю?

— Аз съм.

— Не сме се срещали — каза Питър и му подаде ръка. — Казвам се Питър Чансълър. Писател съм. Бих искал да разговарям с вас.

Нима това, което блесна в очите на генерала бе страх?

— Аз, разбира се, съм ви виждал. По телевизията, във вестниците. Май съм чел една от книгите ви. Заповядайте, мистър Чансълър. Простете ми изненадата, но… както сам казахте… не се познаваме…

Питър влезе в антрето.

— Общ приятел ми даде адреса ви. Но телефонът ви не е регистриран.

— Общ, приятел ли? Че кой е той?

Чансълър се вгледа в очите на генерала.

— Лонгуърт. Алан Лонгуърт.

Не последва никаква реакция.

— Лонгуърт ли? Не познавам такъв. Но явно трябва а го знам. Някой от моите служители ли?

— Не, генерале. Мисля, че е изнудвач.

— Какво казахте?

Това беше страх. Очите му светкавично се стрелнаха към стълбата, после се върнаха към Питър.

— Може ли да разговаряме?

— По-добре би било. Иначе ще ви изритам право навън. — Макандрю се обърна и посочи вратата. — В кабинета ми — отсече той.

Стаята бе малка, с тъмни кожени кресла, масивно чамово бюро, по стените трофеи от военната кариера на генерала.

— Седнете! — Макандрю му посочи стола пред бюрото. Това бе заповед. Генералът остана прав.

— Може и да не съм справедлив — каза Питър.

— Може. Хайде, казвайте за какво сте дошли?

— Защо се оттеглихте от поста си?

— Това не ви влиза в работата.

— Прав сте. Не е моя работа. Но то е работа на някого извън нас.

— Какви, по дяволите, ги дрънкате?

— За вас чух от човек на име Лонгуърт. Той ми каза, че сте били принуден да се пенсионирате. Че нещо се е случило с вас преди много години и сведенията за това събитие са изтеглени от служебното ви досие на военен. Според онзи човек липсващите сведения са попаднали в една изчезнала папка лични досиета. Досиета, съдържащи потулени факти, които, ако се разкрият, могат да унищожат лицата, за които се отнасят. Той ме накара да повярвам, че сте били заплашен с разкритие на вашето минало. И са ви заставили да напуснете армията.

Макандрю дълго остана безмълвен, застинал на място, очите му изразяваха смесица от омраза и страх. Когато заговори, гласът му бе съвършено равен: