Ръкописът на Чансълър

Никога не бе заблуждавал нито себе си, нито жена си. Назначението му във ФБР бе „политическа козметика“. Той бе помощник-прокурор в Сакраменто, когато го мобилизираха и изпратиха във Виетнам като офицер. Не го оставиха на юридическа работа, а го зачислиха към Военното разузнаване, по причини, които имаха нещо общо със съдебната му практика. Четиридесетгодишният адвокат се преквалифицира във военен разузнавач. Това бе в 1964. Накрая — неочаквано стълкновение в северните райони, плен, две години борба за живот при най-примитивни условия, бягство.

Избяга през март 1968 година: в проливните дъждове с мъка си проправяше път край противниковите позиции на югозапад към зоната на ООН. Беше отслабнал с двадесетина килограма, физически напълно унищожен. Но се завърна като герой.

А в ония години се търсеха герои, имаше остра нужда от тях. Защото се ширеше недоволство, митовете бяха развенчани. На ФБР също трябваха герои, а разузнаваческите дарби на О’Брайън бяха забелязани. Хувър имаше слабост към героите. Той му предложи работа. И, разбира се — героят прие.

Аргументите бяха прости. Ако започне работа на по-високо стъпало в служебната йерархия и напредне бързо, може да се надява на по-добри перспективи в Министерството на правосъдието. Далеч по-добри, отколкото в Сакраменто. Сега той бе четиридесет и девет годишен бивш герой, който наистина бе научил много неща, но държеше езика си зад зъбите. Твърде много неща знаеше и тъкмо това го безпокоеше.

Нещо не беше в ред. Нещо трябваше да се случи, а не ставаше. Един жизненоважен елемент от диктатурата на Хувър оставаше неоткрит, неизяснен.

Джон Едгар Хувър разполагаше със стотици, може би с хиляди свръхсекретни досиета. Папки, които съдържаха унищожителна информация за много от най-влиятелните и най-могъщите хора на нацията.

След смъртта на Хувър за досиетата нищо не се споменаваше. Никой не искаше да се признае съществуването им, никой не настояваше за унищожението им. Сякаш всеки се боеше да свърже името си с разкритието на тази тайна. Страхът бе голям: мълчи ли се за тях, може би ще потънат в забрава.

Но друга беше истината. Досиетата трябваше да бъдат някъде. Куин се зае да разучи случая. Започна от службата, където се унищожаваха документи. Там от месеци не бе постъпвало нищо от кабинета на Хувър. Провери в лабораториите за микрофилми и микроданни. Но в паметта на машините нямаше нищо. После старателно провери всички входящи дневници, всичко, свързано директно с пратките на Хувър. Никъде нищо.

Първата улика откри в дневниците на охраната. На първи май, точно преди смъртта на Хувър, бе регистрирано късно посещение. Това го изуми. Трима агенти — Солтър, Крепс и Лонгуърт — били допуснати в единадесет и петдесет и седем, без да имат пропуск от „Отдела за сигурност“. Директорът наредил да ги пуснат направо по видеотелефона. От дома си.

Постъпката изглеждаше нелогична. Куин направи опит да се свърже със старши агент Лестър Парк, който бе пуснал тримата. Не се оказа лесно. Парк бе напуснал месец след смъртта на Хувър с нищожна пенсия, но намерил достатъчно пари, за да си купи просторно имение във Форт Лодърдейл. Също необяснима история.

Парк не внесе яснота по въпроса. Разказа, че лично е разговарял онази вечер с Хувър. И самият Хувър дал строги и поверителни указания да допусне тримата агенти в сградата. Останалите разпореждания идвали от тях.

Куин се опита да открие тримата агенти с имената Солтър, Крепс и Лонгуърт. Но „Крепс“ и „Солтър“ се оказаха кодове — имена и биографии, които се ползуваха от разни агенти при изпълнение на тайни операции. Никъде не попадна на сведения, че тези имена са били използувани със задача през май. Може би операцията бе секретна и Куин нямаше достъп до нея.

Преди по-малко от час успя да научи нещо за Лонгуърт. Толкова бе потресен, че позвъни на жена си, че няма да се прибере за обяд.

Лонгуърт себе пенсионирал от Бюрото два месеца преди смъртта на Хувър. Сега живееше на Хавайските острови. Това бе потвърдена информация. Тогава какво е търсил във Вашингтон, на западния вход на ФБР в нощта на 1-ви май?

О’Брайън знаеше, че е попаднал на сериозно и необяснимо несъответствие в официалните документи, и бе сигурен, че то е свързано с досиетата, за които никой не смееше да продума. На другия ден той се готвеше да отиде при главния прокурор.

Телефонът иззвъня и го стресна. Вдигна слушалката.

— О’Брайън слуша — каза той, без да скрива изненадата си. Рядко някой звънеше по това време.

— Хан Чу! — шепотът застина по линията. — Спомнете си мъртвите от Хан Чу!

Каръл Куинлан О’Брайън не можа да си поеме дъх. Очите му се замъглиха. Предметите изгубиха реалните си очертания.

— Кой е насреща?

— Те ви молеха. Спомняте ли си как ви молеха?

— Не! Не разбирам за какво говорите. Кой сте вие?

— Много добре разбирате — продължи студеният шепот. — Виетнамският командир заплаши, че ще последват екзекуции, ако някой от Хан Чу избяга. Малцина можеха да го направят. Те обаче решиха да не бягат заради другите. Но не и вие, майор О’Брайън! Не и вие!

— Това е лъжа. Не е имало такива уговорки! Не!