Ръкописът на Чансълър

— Аз не намеквам, аз го заявявам. Като белетристична догадка, не като факт. Казах, че не го вярвам, но, струва ми се, бих го направил да звучи вероятно.

Отново последва тишина. Морган погледна към Харис, после към Питър.

— Идеята е сензационна! — подхвърли предпазливо той. — Страхотна хипотеза! Може би прекалено силна, прекалено модна! Ще трябва да построиш солидна основа, а не знам дали това може да стане.

— А този човек от плажа — запита Джошуа, — когото не бива да назоваваме по име, вярва ли в историята?

Чансълър се загледа в питието си. Усети, че отговаряйки на Харис, гласът му е толкова несигурен, колкото и собственото му мнение.

— Не знам в същност. Имам една идея — това е само идея. Според мен онзи човек вярва, че някъде е съществувал замисъл за убийството. Това на него му е достатъчно. Достатъчно, за да ми довери две имена да направя проверка.

— Свързани с Хувър? — запита Морган.

— Не, не твърди чак това. Каза, че е само предположение. Едното име е свързано с групата във Вашингтон, обезпокоена от съществуването на досиетата и от това, че Хувър ги използува. Вторият случай е малко пресилен. Отнася се за изчезнали сведения от преди двадесет години.

— Но това може да ти послужи за основа — обърна внимание Морган.

— Така е. Но ако има нещо вярно за тази група, ще трябва изцяло да измислям. Защото човекът е от такава величина. За другия не знам нищо.

— Ще ни кажеш ли кои са тези хора? — попита Джошуа.

— Не още. Просто искам да чуя мнението ви за идеята. Роман за убийството на Хувър. Жертва на хора, които знаят за наличието на досиетата и искат да ги използуват за свои цели.

— Идеята е сензационна! — повтори Морган.

— Скъпо ще ти струва — каза Харис и погледна към издателя.

9

Конгресменът Уолтър Роулинс, издънка на Роулинсовци от Роуноук, вече западнала династия, но с активно политическо присъствие в някогашната Конфедерация на Вирджиния, седеше в библиотеката на своя дом в Арлингтън7. Минаваше полунощ. Единствената светлинка идеше от настолната лампа с бронзови скоби, която осветяваше увеличените фотографии на различни представители на фамилия Роулинс, яхнали различни породи коне в различни пози по време на лов.

Той беше сам в къщата. Жена му бе заминала за Роуноук за уикенда, а прислужницата имаше почивен ден, което значеше, че ще прекара нощта вън от дома. Роулинс се усмихна, вдигна чашата към устните си и отпи няколко дълбоки глътки от възкиселото малцово питие. Жена му бе казала, че взима частния им самолет до Роуноук, но като нищо можеше да накара пилота да обърне и се приземи на полето в Маклийн. Нищо чудно тая проклетница да е сега в колата си на път за в къщи и само да чака удачния момент да се вмъкне. Мечтаеше да го хване с някоя негърка.

Роулинс примига. После събра погледа си върху бюрото, към телефона. Звънеше, проклетият. Това бе служебният телефон, пряката му лична връзка с Вашингтон. По дяволите!

Телефонът продължаваше да звъни. Не спираше. По дяволите! Мразеше да говори по телефон, след като е обърнал някоя друга чашка. Измъкна се от стола си, без да се разделя с чашата, и се заклатушка към бюрото.

— Да? Какво има?

— Добър вечер.

Гласът в телефона бе шепот, силен, но равен. Не би могъл да различи дали говори мъж или жена.

— Кой, по дяволите, се обажда? Откъде взехте тоя номер?

— Нито един от въпросите ви не е уместен. Важно е това, което аз ще ви кажа.

— Нищо не можете да ми кажете. Не говоря с…

— Роулинс, Нюпорт Нюз — процеди шептящият глас. — На ваше място не бих затворил.

Роулинс се вцепени. Пелена от мъгла падна пред очите му, не виждаше телефонната слушалка. После бавно я вдигна до ухото си, дъхът му секна:

— Кой сте вие? Какво значи това? Нюпорт… — Гласът му се изгуби, не успя да изрече думата докрай.

— Преди три години, господин конгресмен. Сигурен съм, ако се замислите, ще си спомните. Съдебният следовател на Нюпорт Нюз установи, че смъртта е настъпила в дванадесет и тридесет през нощта. Горе-долу по същото време, което сме сега. Датата бе двадесет и втори март.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Роулинс усети, че му се повдига.

— Казах ви, че това не е важно. Не е по-важно от онази негърска девойка в Нюпорт Нюз. Колко годишна бе тя, господин конгресмен? Четиринайсет? Така ли беше? Грозно, нали? Говореха, че била цялата нарязана и пребита.

— Не разбирам за какво говорите. Нямам нищо общо с подобен случай. — Роулинс бързо поднесе чашата към устните си и отпи. Повечето от течността се изтърколи по брадата му. — Нито пък съм бил близо до…

— Нюпорт Нюз? — прекъсна го силният шепот. — В нощта на 22 март 1969? Зная, че бяхте там. В същност пред себе си държа подробен летателен маршрут на частния ви самолет „Чесна“, който излита и се връща на частното ви летище на десет мили от Нюпорт Нюз. Имам и описание на пътника: дрехи, оплескани с кръв, пиян. Да ви го прочета ли?

Роулинс изпусна чашата, която се разби на пода.

— Престанете… спрете!