Пропастта на опрощението

Рашмика погледна назад към виещия се керван. Имаше и други подобни наклонени повърхности. Ако приемеше, че върху всяка е прикован същият брой поклонници, нищо чудно само в този керван те да бяха някъде около двеста души. А във всеки миг на Хела се движеха много кервани. Това означаваше, че хиляди поклонници бяха превозвани към сияйния Път, докато хиляди други изминаваха разстоянието пеша и всяка тяхна крачка бе изпълнена с агония.

Безсмислието на това безполезно прахосване на краткотрайния човешки живот, я изпълни с негодувание и с основателен гняв. Искаше й се да се качи на платформата и да изтръгне някой от поклонниците от гледката, която го беше омагьосала, да свали качулката от шлема му, да притисне лице към визьора и да опита да установи контакт — преди да е станало прекалено късно — с бледото подобие на човешка индивидуалност, което беше останало от него. Искаше да запрати камък към стъклото пред лицето му и да разбие вярата му в мига на унищожителното изравняване на налягането.

Знаеше обаче, че гневът й не е насочен накъдето трябва. Знаеше, че мрази и презира тези поклонници заради това, което се страхуваше, че се е случило с Харбин. И тъй като не можеше да смаже църквите, беше пренасочила желанието си към кротките невинни души, които бяха привлечени от тях. Щом осъзна този факт, Рашмика се изпълни с отвращение към самата себе си. Не си спомняше някога да бе изпитвала подобна силна омраза. Сякаш някаква стрелка от компас се беше обърнала вътре в нея, търсейки посока, в която да се установи. А това я изпълваше със страх и ужас, че е способна на подобни усещания.

Рашмика си наложи нещо като спокойствие. Откакто ги гледаше, фигурите не бяха помръднали. Тъмнокафявите им наметала висяха около тях в почтителна неподвижност и така се създаваше впечатлението, че гънките им са изсечени от най-твърд гранит от изкусни майстори. Огледалата пред лицата им продължаваха да отразяват бавното движение на пейзажа. Вероятно беше проява на милост към нея, че не може да види лицата им зад стъклото.

Рашмика им обърна гръб и тръгна обратно по мостчето между двете коли.

ШЕСТНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Совалката спря и увисна на няколко метра над водата. Спасителният екип се бе събрал в задния хангар и стоеше в очакване, докато внимателно спускаха първата лодка към морската повърхност. Морето бе тъмно и безкрайно във всички посоки освен в непосредствената област от оставената от совалката термална следа. Нямаше нито вятър, нито необичайна джъглърова активност, а морските течения в региона бяха отслабнали, както беше характерно за сезона. Айсбергът нямаше как да се е преместил между две осъвременявания на географската карта.

Щом стабилизираха лодката, първите трима членове на екипа се спуснаха един след друг. Скорпион слезе пръв, последван от Джакотет, офицер от „Оръжие на сигурността”, а триото завърши Хури. След тях спуснаха метални кутии с провизии, оръжие и екипировка, които бързо поставиха във водонепромокаеми багажници отстрани. Накрая стовариха портативния инкубатор, прозрачна кутия с матова основа и дръжка за носене. Той бе прикрепен особено внимателно, сякаш в него вече имаше дете.

Откачиха първата лодка от совалката и това даде възможност на Скорпион да поеме управлението й. Воят на захранвания от акумулатор мотор разсече гръмкия къкрещ звук, издаван от висящата във въздуха совалка. След това спуснаха втората лодка. Когато и тя се стабилизира върху водата, на борда й слезе друг офицер от „Оръжие на сигурността”, този път жена на име Уртон, последвана от Клавейн. В първия момент той се олюля, но бързо възвърна равновесието си. Дойде ред да се спусне Васко, подпомогнат от Блъд. Васко беше очаквал, че другото прасе ще дойде с тях за операцията, но Скорпион му бе наредил да се върне в Първи лагер, за да се погрижи за нещата там. Той разреши единствено на Блъд да ги придружи дотук, за да помогне при натоварването на лодките.

И последните кутии с екипировка бяха спуснати и лодката потъна дори още по-дълбоко във водата. В мига, в който тя се отдели от совалката, жената от “Оръжие на сигурността” я насочи към първата. Корпусите им се опряха и заскърцаха. Последваха мигове на трескава, но безшумна активност, докато двата екипажа разменяха багажите, за да се получи уеднаквяване на товара.

— Готов ли си за това? — обърна се Уртон към Васко. — Все още не е прекалено късно да се върнеш.

Тя се занимаваше с неговия случай от момента, в който се бяха срещнали по време на сеансите за планиране на мисията, проведени в “Носталгия по безкрая”. Преди това пътищата им почти не се бяха пресичали: и тя, както и Джакотет, до този момент беше за Васко просто един от оперативните работници на „Оръжие на сигурността”, с няколко години стаж повече от него.

— Ти, изглежда, имаш особен проблем с факта, че идвам на тази мисия — отвърна той с цялото спокойствие, което успя да събере. — Нещо лично ли е?

— Някои от нас са заслужили правото да бъдат тук — обясни тя. — Това е всичко.

— И мислиш, че аз не съм?