Пропастта на опрощението

— Това просто означава, че съм склонен да приема сериозно историята на Хури — заяви Клавейн, — колкото и да е странна.

— Дори частта за Скейд? — попита Валенсин.

Клавейн се почеса по брадата. Очите му се бяха превърнали в тесни цепки, беше притворил клепачи, сякаш съзерцаваше някакъв мисловен пейзаж.

— Особено частта за Скейд — отговори той.

Хела, 2727 година

Рашмика гледаше право напред. Почти беше стигнала до другата машина. В далечината виждаше движещи се напред-назад скрити под скафандри фигури, минаващи ту по една, ту по друга пътека. Полюшваха се кранове, натоварени с някаква тежка апаратура. Слуги се плъзгаха с плавните движения на автомати. Огромната, съставена от множество части машина, каквато представляваше керванът, се нуждаеше от непрестанни грижи. Тя беше малък микрокосмос, вероятно също като катедралите.

Рашмика стъпи отново върху относително твърдия покрив на друга машина. Тази тук се движеше по-скоро с крака, отколкото на колела, така че вместо постоянно боботене, металната повърхност под краката й бръмчеше в бавен ритъм — поредица от точно разпределени във времето глухи удари, когато някой от задвижваните й с бутала механични крака се стовареше върху леда. Празнината между двете превозни средства, която беше прекосила току-що, сега й се струваше съвсем обикновена, само няколко метра, но тя не се съмняваше, че ще й подейства също толкова изнервящо и на връщане.

Огледа се. Този покрив изглеждаше доста по-различно: беше по-подреден, не беше отрупан с машинарии като предишния. Няколкото кутии с оборудване бяха спретнато наредени по краищата му, а проводниците и жиците се виеха покрай тях.

Голяма част от централния район бе заета от наклонена повърхност, повдигната в нужния ъгъл от покрива върху бутала. Беше я видяла още при приближаването си към кервана с айсджамъра на Крозе; нещо подобно бе виждала и в своето село: слънчеви батерии, осигуряващи електроенергия в случай че нещо стане с основните генератори. Батериите представляваха прецизна мозайка от малки, квадратни фотоклетки, които проблясваха в смарагдовозелено и синьо, когато отразяваха светлината. На тези обаче нямаше клетки, вместо това повърхността им беше покрита с редици тъмни, кръстообразни обекти. Рашмика започна да ги брои: бяха трийсет и шест, по шест във всяка посока. Всеки беше горе-долу с размерите на човек.

Момичето се приближи, изпълнено с трепет. Към наклонената повърхност действително бяха приковани хора, придържани на място от белезниците около китките и с малки платформи под стъпалата за опора. Доколкото тя успя да види, бяха облечени еднакво. Всички имаха дълго до стъпалата расо с качулка в шоколадовокафяв цвят, стегнато около кръста със сплетено бяло въже. Под качулката на всеки от тях се очертаваше овалното огледало на визьор от скафандър. Не се виждаха лица, само изкривеното отражение на бавно пълзящия пейзаж, от който тя самата представляваше незначителна част.

Хората гледаха към Халдора. Сега това беше очевидно: наклонът на платформата бе подходящ точно за наблюдение на издигащата се планета. Колкото повече керванът наближаваше Пътя и катедралите около него, толкова повече платформата щеше да наближава хоризонтала, докато трийсет и шестимата наблюдатели се озовяха по гръб, загледани в зенита.

Рашмика осъзна, че това са поклонници. Керванът ги беше взел при отклоняването си от екваториалните селища. Глупаво беше от нейна страна да не се сети, че пътуването нямаше да мине без тях. Не беше изключено някои да са от нейния край, дори от нейното село.

Вдигна поглед към тях, питайки се дали са усетили по някакъв начин присъствието й. Надяваше се вниманието им да е достатъчно силно концентрирано в Халдора, за да не я забележат. Все пак точно това бе смисълът на присъствието им тук: полуразпънати на кръст, приковани към нещо като железен сал, принудени да се взират към света, който смятаха за чудотворен.

Това, което я смути най-силно, беше бързината, с която вярата на тези поклонници бе достигнала подобни измерения. Вероятно бяха напуснали домовете си през последните няколко седмици. Дотогава не бяха имали кой знае какъв друг избор, освен да се държат като нормални членове на светска общност. Никой не им пречеше да вярват в каквото си искат, но изпълнението на задълженията, осигуряващи функционирането на селищата в полупустинните земи, изключваше подобно строго спазване на религиозните обети. Те трябваше да се съобразяват със семейните и служебните си ангажименти и да се усмихват на шегите на своите колеги. Но тук, сега, бяха свободни. Твърде вероятно беше във вените им вече да тече куейчистка кръв.