Пропастта на опрощението

От този ъгъл на наблюдение Халдора приличаше на дебел полумесец. Макар да не беше пуснала контрастните филтри на скафандъра си, Рашмика различи ивиците с екваториално оцветяване, които преминаваха от единия до другия полюс на света: оттенъци в охра и оранжево, червеникавокафяво и жълтеникавокафяво, алено и кехлибарено. Видя завъртулките и петната там, където цветните ленти се смесваха или почервеняваха: вбесеното алено око на буреносна система, като чеп на дърво. Видя дребните тъмни сенки на многото по-малки луни, които обикаляха около Халдора, и бледата дъга на единствения пръстен на света.

Рашмика коленичи и бавно се отпусна върху хълбоците си. Позата беше също така неудобна, както опитите да гледа нагоре, но тя остана така колкото можа. Не откъсваше поглед от Халдора, заповядваше му с волята си, предизвикваше го да изчезне, да направи онова, което беше довело всички тях тук. Но гигантът просто си висеше там, сякаш прикован към пейзажа, достатъчно близо, за да го докоснеш, реален като всичко, което бе виждала през живота си.

“Но въпреки това изчезва” — помисли си тя. Фактът, че се бе случило и продължаваше да се случва, не се оспорваше, поне не от хората, прекарали достатъчно време на Хела. “Гледай го достатъчно дълго — рече си тя, — и, освен ако нямаш никакъв късмет, ще видиш как става.”

Днес определено не беше дошъл нейният ред.

Рашмика се изправи и се запъти натам, откъдето беше излязла — към задната част на превозното средство. Сега гледаше назад, към края на кервана, и виждаше как другите машини се изкачват и спускат по леките неравности на пътя. Керванът бе дори по-дълъг, отколкото при пристигането й: в някакъв момент, без фанфари, още десетина движещи се единици се бяха закачили за опашката му. И щеше да продължи да расте, докато стигнеха Неизменния път, когато щеше да се разпадне отново, тъй като отделните му части бяха предназначени за различни катедрали.

Стигна до оградената от перила пътека в края на машината. От следващата машина я делеше цяла пропаст, над която висеше мост с доста ефимерен вид, изграден от метални летви. Сега забеляза нещо, което не се виждаше от земята, а именно че разстоянието — както вертикалното, така и хоризонталното — се променя непрекъснато, и в резултат малкият мост се мята и извива като обзет от болка. Вместо перилата, за които се държеше в момента, той имаше само метални жици. Ниско долу, на половината разстояние до земята, имаше свързваща част, която се раздуваше навътре-навън като мях. Тя изглеждаше много по-сигурна от моста.

Рашмика предположи, че като се върне вътре в кервана, ще успее да намери пътя до топлата връзка. Или пък можеше да се престори, че е разгледала достатъчно за днес. Последното, от което се нуждаеше, беше да започне да си създава врагове в самото начало на издирването. Беше убедена, че за това ще има предостатъчно време по-късно.

Тя направи крачка назад. Миг след това обаче се върна до моста и разпери ръце, така че да хване двете жици встрани. Мостът се гърчеше пред нея, металните летви се местеха напред-назад и помежду им се образуваха ужасяващи пролуки. Момичето направи крачка напред и постави обутия си в ботуш крак върху първата плоча.

Не изглеждаше сигурно. Летвата се огъна надолу, сякаш не беше от твърд материал. “Продължавай” — каза си Рашмика. Направи още една стъпка и сега вече и двата й крака бяха на моста. Погледна назад. Водещата машина се люлееше равномерно и се отклоняваше леко надясно-наляво. Мостът се гърчеше под Рашмика, подхвърляше я ту на едната, ту на другата страна. Тя се държеше здраво за жиците. Отчаяно й се искаше да се върне, но някакъв тънък, тихичък гласец й казваше да не го прави. Той твърдеше, че ако не й стигне смелост за това просто нещо, тогава няма да намери кураж да открие брат си.

Момичето направи още една крачка по моста. И продължи нататък. Ето какво трябваше да стори.

ПЕТНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Блъд влетя в конферентната зала, стиснал под мишница огромно количество навити на руло карти. Сложи ги на масата и разгърна една от тях; тя се разви послушно. Дебелата кремава хартия, чиято структура напомняше на кожа, зае цялата маса. При дадена от Блъд команда топографските характеристики се издигнаха нагоре, така че картата стана релефна, после части от тях потънаха в сянка в съответствие с редуването на деня и нощта в тази област на Арарат. Географската дължина и ширина се появиха във вид на тънки блестящи линии, обозначени с миниатюрни цифрички.

Хури се надвеси над картата и я изучава известно време. Завъртя я леко, след това посочи малка островна верига.

— Някъде тук, на около трийсет километра западно от онзи пролив, осемстотин километра северно оттук.

— Това нещо осъвременява ли се в реално време? — попита Клавейн.

— Средно на всеки два дни — отвърна Скорпион. — Може да отнеме и малко повече. Зависи от капризите на сателитните позиции, намиращите се високо балони и облачната покривка. Защо?

— Защото изглежда, че има нещо горе-долу там, където тя каза, че трябва да има.