Пропастта на опрощението

Няколко дни по-късно Хури го беше последвала. Рьомонтоар отказа да изпрати по-голяма сила, тъй като вероятността да се промъкнат покрай инхибиторите и да стигнат до повърхността бе нищожна. Всички обаче бяха единодушни, че една малка капсула би имала по-голям шанс. Освен това някой наистина трябваше да уведоми хората на Арарат за ставащото, а с изпращането на Хури щяха да убият с един куршум два заека.

Васко осъзнаваше каква сила на духа беше необходима на Хури, за да дойде тук съвсем сама, без гаранция, че капсулата й ще бъде извадена от морето, а още по-малко — че ще успее да спаси дъщеря си. Искаше му се да разбере коя беше по-силната емоция: любовта към дъщеря й или омразата, която несъмнено изпитваше към Скейд.

Колкото повече размишляваше, толкова по-малко вероятно му се струваше възникналата ситуация да е резултат от недоразумение. И силно се съмняваше, че който и да е от тези проблеми може да бъде разрешен чрез преговори. Скейд може и да беше успяла да открадне Ора от Хури, но бе имала за свой съюзник елемента изненада, както и съзнанието, че няма да изгуби нищо, ако опитите й доведат до смъртта на майката или бебето. Сега обаче те не можеха да разчитат на същото. И Скейд — ако беше все още жива заедно с бебето в нея — несъмнено ги очакваше.

Какво беше необходимо, за да я накарат да се откаже от Ора?

Младежът видя на светлината на лампата някакъв сребристосив отблясък откъм Клавейн, насочи погледа си натам и забеляза как старецът оглежда ножа, който бе донесъл от самотния остров, откъдето го бяха взели.

Хела, 2727 година

Рашмика си уреди среща на четири очи с квестор Джоунс. Тя се състоя непосредствено след едно търговско представяне в същото помещение без прозорци, което вече бе посещавала с Крозе. Квесторът седеше зад бюрото си в очакване тя да каже нещо. Беше кръстосал длани пред едрия си корем, а устните му говореха за подозрителност, примесена с известен похотлив интерес. От време на време пъхаше хапка храна в устата на своето животинче, клекнало върху бюрото му като абстрактна скулптура, направена от яркозелена пластмаса.

Докато го изучаваше, момичето се запита доколко добър беше той в различаването на истината от лъжата. Това се определяше трудно при някои хора.

— Упорита малка госпожичка, Ментово бонбонче — рече квесторът. — Предупредих я да не ходи на покрива, но тя точно това и стори, и то само два часа по-късно. Какво мислиш, че е редно да направим с нея, а?

— Ако не искате хората да се качват на покрива, би трябвало да направите по-труден достъпа до него — отвърна Рашмика. — Във всеки случай, не ми допада особено, че ме шпионирате.

— Аз съм длъжен да защитавам пасажерите си. Ако това не ви допада, спокойно можете да се върнете във вашия край заедно с мистър Крозе.

— Аз обаче искам да остана — заяви момичето.

— Искате да кажете, че смятате да отидете на поклонение до Пътя?

— Не. — Скри погнусата, която я обзе при спомена за хората върху наклонената платформа. Беше научила, че ги наричат “Наблюдатели”. — Не. Искам да стигна до Пътя и да си намеря работа там. Но поклонничеството няма нищо общо с това.

— Хмм. Вече говорихме за вашите умения, мис Елс.

Не й се понрави, че е запомнил името й.

— Едва засегнахме тази тема, квесторе. Не смятам, че можете да направите почтена преценка на моите умения въз основа на един кратък разговор.

— Казахте, че сте учен.

— Точно така.

— В такъв случай се връщайте в полупустинните земи и продължавайте с учението си. — Стараеше се да звучи убедително. — Какво по-подходящо място за изследване на скътлърите от мястото, където се изравят техните реликви?

— Там не е възможно да се учи — заяви момичето, давайки си много добре сметка колко зряло за възрастта си говори. — За да напредна, трябва да имам достъп до нужната информация, каквато притежават спонсорираните от църквата археологически групи.

— Да, всички знаем за тези групи. Но нямат ли те възможността да формират свои теории? Моля за извинение, мис Елс, но защо си мислите, че има вероятност вие, едно седемнайсетгодишно момиче, да внесете нова перспектива по този въпрос?

— Защото нямам интерес да поддържам куейчисткия възглед — отвърна Рашмика.

— А той е?

— Че скътлърите са несъществена подробност, която няма връзка с по-дълбокия въпрос за изчезванията, и в най-добрия случай само ни напомнят какво би се случило и с нас, ако не следваме куейчисткия път за спасение.

— Няма съмнение, че им е било отказано да бъдат спасени — отговори квесторът, — но същата съдба е сполетяла още осем или девет други извънземни култури. Забравих какъв беше точният им брой според последните открития. Тук, очевидно, не се крие никаква загадка. Местните подробности за този конкретен изчезнал вид, неговата история, общество и т.н. трябва тепърва да се изучават, разбира се, но случилото се с него в крайна сметка не е повод за съмнения. Всички сме чували разказите на поклонниците от системите, чието население е било евакуирано, мис Елс, разказите за машините, изникнали от мрака между звездите. А сега, както изглежда, е дошъл нашият ред.