Пропастта на опрощението

— Не. Говорех с истинския обект… сигурна съм… но същевременно това не беше Силвест. Все едно… слизаше на моето ниво, слагаше маска, за да мога да разговарям с нещо познато. Знаех, че това не е цялата история. Даваха ми успокоителния вариант, като махаха плашещите детайли. Според мен Силвест мислеше, че не съм способна да понеса онова, в което се беше превърнал в действителност след всичкото това време. — Усмихна се. — Изглежда, мислеше, че ще ми взриви ума.

— И не е изключено, след като е прекарал шейсет години в матрицата Хадес — отсъди Клавейн.

— Но все пак — продължи Хури — не мисля, че всъщност имаше действителна измама. Във всеки случай — нищо, което не беше абсолютно необходимо в името на здравия ми разум.

— Разкажи ни за по-късните си посещения — каза Клавейн.

— Ходех сама първите няколко пъти. После вече винаги с някой друг — Рьомонтоар, Торн или някой доброволец.

— Но винаги и ти? — попита Клавейн.

— Матрицата ме приемаше. Никой друг не искаше да рискува да влезе в нея без мен.

— Не ги виня. — Клавейн направи пауза, но за всички присъстващи беше очевидно, че има какво още да каже. — Но Торн умря, така ли?

— Както винаги, падахме към неутронната звезда — поде Хури — и тогава нещо ни удари. Може би енергиен заряд от заблудено оръжие, никога няма да разберем със сигурност. Може би обикаляше около Хадес от милиони години или пък бе нещо от инхибиторите, нещо, което бяха рискували да поставят толкова близо до звездата. Не беше достатъчно да унищожи капсулата, но достатъчно, за да убие Торн.

Ана спря да говори и в стаята се възцари неловко мълчание. Скорпион огледа присъстващите и забеляза, че всички са свели глави; никой не смееше да гледа към Хури, дори Халат.

Ана продължи разказа си.

— Звездата ме улови жива, но Торн беше мъртъв. Тя не успя да събера онова, което бе останало от него, в живо същество.

— Съжалявам — промълви едва чуто Клавейн.

— Има още нещо — прозвуча също толкова тихо гласът на Ана.

— Продължавай.

— Част от Торн все пак оцеля. Любихме се при дългото падане към Хадес и така, когато влязох в звездата, отнесох част от него със себе си. Бях бременна.

Клавейн не отговори веднага, за да позволи на думите й да си свършат работата и да им даде достойното пространство, което заслужаваха.

— И детето на Торн?

— Е Ора — отвърна Хури. — Бебето, което ми открадна Скейд. Детето, което дойдох да взема оттук.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Арарат, 2675 година

Стаята, в която бяха казали на Полфри да изчака Скорпион, беше едно от по-големите складови пространства, използвани от управата на трюмовете, отделът, натоварен с това да поддържа по-ниските нива на кораба колкото се може по-сухи. Извитите стени на помещението имаха някакво лъскаво сиво-зелено покритие, втвърдено до жилаво, наподобяващо восък образувание. Гладкият под беше ламаринен. За него с дебели болтове беше закрепено малко, очукано бюро, върху което лежаха пепелник, стъкленица, пълна до половината с нещо като катран, и частите от няколко разглобени трюмни помпи. Върху тях, както си помисли Скорпион, беше подпрян шлем от скафандър с античен дизайн с олющена сребриста боя. Седналият зад бюрото Полфри пушеше цигара след цигара със зачервени от умора очи, с разчорлени редки черни коси, между които се виждаше загорелият му от слънцето скалп. Носеше гащеризон в цвят каки с много джобове, а около врата му, на изтъркани въженца, висеше дихателен апарат.

— Разбрах, че си видял нещо — започна Скорпион, като придърпа друг стол, чиито крака изскърцаха ужасно по металния под, и седна на него обратно, така че облегалката остана между разтворените му крака, но с лице към своя събеседник.

— Така и казах на шефа. Сега вече мога ли да се прибирам?

— Твоят шеф не ми даде особено ясно описание. Искам да знам малко повече. — Скорпион му се усмихна. — Тогава всички ще можем да се приберем по домовете си.

Полфри смачка поредната цигара.

— Защо? Не може да се каже, че ми вярваш, нали?

Главоболието на Скорпион не беше намаляло.

— Защо смяташ така?

— Всички знаят, че не вярваш във видения. Мислиш, че просто си намираме причини да се чупим от задълженията в дълбоките нива.

— Вярно е, че шефът ти ще трябва да уреди някакъв нов детайл за тази част на кораба, вярно е също така, че не вярвам на всички доклади, стигащи до бюрото ми. Много от тях обаче съм склонен да приема сериозно. Те често следват определен модел, струпани са в една част на кораба или се движат нагоре-надолу в поредица съседни нива. Като че ли Капитанът се фокусира върху даден район и се придържа към него, докато постигне, каквото е намислил. Виждал ли си го преди?

— За пръв път — отвърна Полфри.

Ръцете му трепереха. Пръстите му бяха възлести, яркорозовите им кокалчета напомняха пришки, които ще се пукнат всеки момент.

— Кажи какво видя.

— Бях сам. Най-близкият екип беше три нива по-нататък и оправяше друг проблем с помпите. Бях слязъл да видя един агрегат, защото подозирах, че прегрява. Носех куфарчето с инструментите. Не възнамерявах да оставам дълго долу. Никой не обича да работи в толкова ниски нива, особено пък сам.