Пропастта на опрощението

И сега го изпълваше дълбока радост, че не беше прибягнал до подобни мерки. Просто беше достатъчно да изчака търпеливо и да остави Куейч сам да изкопае гроба си, като предизвика надежди и очаквания, които не е в състояние да осъществи. За жалост — на Куейч, не на Грьолие — Жасмина беше приела буквално думите му. Ако можеше да се съди по настроението на кралицата, той бе на път да получи специалното лечение на главата и тялото.

Грьолие спря пред зрелия мъж, който бе започнал да проявява аномалии в развитието си при последния преглед. Беше пренастроил показателите на цистерната, но очевидно нямаше резултат. За нетренираното око тялото изглеждаше нормално, но му липсваше симетрията, за която копнееше Жасмина. Грьолие поклати глава и постави ръка върху един от лъскавите месингови вентили. Визитата при това тяло беше винаги трудна. То не отговаряше абсолютно на стандартите на фабриката, но това се отнасяше и за възстановителните работи. Дали не беше настъпил моментът да накара Жасмина да приеме понижаването на качеството? Все пак тя беше причината фабриката да работи постоянно с максималния си капацитет.

Грьолие реши все още да не го прави. Ако беше научил нещо от неприятната история с Куейч, то беше да поддържа стандартите си. Жасмина щеше да го смъмри, че се е провалил с едно тяло, но в крайна сметка това щеше да я накара да уважава преценките и предаността му към съвършенството.

Затвори вентила, който блокираше достъпа на физиологичен разтвор. Коленичи и направи същото с повечето вентили, осигуряващи хранителни вещества.

— Съжалявам — обърна се той към гладкото, безизразно лице зад стъклото, — но нещата с теб просто не се получиха както трябва.

Хвърли последен поглед към тялото. След няколко часа процесът на клетъчно разграждане щеше да стане гротескно очевиден. Тялото щеше да се разложи и изграждащите го химически вещества щяха да се рециклират, за да се използват другаде във фабриката.

В слушалките му прозвуча глас и той докосна с пръст апаратурата.

— Грьолие… очаквах вече да си при мен.

— На път съм, мадам.

Върху цистерната засвятка червена светлина в синхрон с алармата. Грьолие изключи звука и предупредителната светлина. Във фабриката за тела спокойствието се възвърна, само от време на време тишината се нарушаваше от клокочещия звук от притока на хранителни вещества или от приглушеното щракване на далечен вентилен регулатор.

Грьолие кимна, удовлетворен, че всичко е под контрол, и продължи нататък, все така без да бърза.

В мига, в който Грьолие затвори и последния вентил за хранителни вещества, сензорната апаратура на „Гностично възкачване” засече някаква аномалия. Тя бе краткотрайна, продължи само частица от секундата, но беше достатъчно необичайно в потока от информация да се появи знаменце — изключително събитие, което показваше, че нещо заслужава да му се обърне внимание.

За сензорния софтуер това беше всичко: аномалията не беше продължителна и сега всички системи действаха нормално. Знаменцето беше чиста формалност; дали трябваше да се предприемат някакви действия зависеше вече от напълно отделен и малко по-интелигентен сектор на проследяващия софтуер.

Вторият сектор, натоварен да следи здравословното състояние на всички сензорни подсистеми в кораба, улови знаменцето заедно с другите няколко милиона знаменца, вдигнати в същия цикъл, и му отдели място в списъка с изпълняваните от него задачи. От края на аномалията бяха изминали по-малко от двеста хилядни от секундата, цяла вечност според компютърните измерения, но неизбежно следствие на значителните размери на кибернетичната нервна система на който и да било лайтхъгър. За комуникациите между два от краищата на „Гностично възкачване” бяха необходими три до четири километра основен кабел, като дължината нарастваше до шест-седем километра, когато сигналът трябваше да обиколи цялата му структура.

На един толкова голям кораб нищо не се случваше бързо, но разликата в практически смисъл не беше кой знае каква. Огромната маса на „Гностично възкачване” беше причина за мудните му реакции към външни събития: той се нуждаеше от светкавични реакции също толкова, колкото и един бронтозавър.

Като проследи сигнала, отговарящият за здравословното състояние сектор стигна до куп проблеми.

По-голямата част от няколкото милиона събития, които прегледа, изглеждаха съвсем безобидни. На базата на статистическите очаквания за грешки той успя да изключи като подозрителни повечето знаменца без колебание. Случайни грешки, които не бяха индикатор за някакъв по-сериозен проблем в корабния хардуер. Едва сто хиляди изглеждаха съвсем леко подозрителни.

Вторият сектор направи това, което правеше винаги на този етап: събра стоте хиляди аномални събития в един пакет, добави към него собствените си коментари и предварителни открития и го предаде към третия сектор на проследяващия софтуер.