Пропастта на опрощението

Проблемът бе в това, че Клавейн бе роден преди петстотин години и беше живял през голяма част от тях. Ами ако този Клавейн, когото знаеше Скорпион, когото знаеха жителите на колонията, беше само преходна фаза, като измамен проблясък на слънчев лъч в буреносен ден? В ранните дни на познанството си с него Скорпион го наблюдаваше поне с „половин око”, нащрек да не би безразборните му касапски стремежи внезапно да се завърнат. Така и не забеляза нищо, което да събуди подозренията му, но пък видя предостатъчно, за да се увери, че Клавейн съвсем не е страшилището, за което го представя историята.

През последните две години обаче увереността му се сгромоляса. Не защото Клавейн стана по-жесток, свадлив или склонен към насилие от преди, но нещо в него все пак се промени. Сякаш качеството на светлината над даден пейзаж внезапно стана друго. А фактът, че, както знаеше добре, самият той предизвикваше подобни опасения в другите, не му носеше кой знае какво успокоение. Познаваше състоянието на собствения си ум и се надяваше никога повече да не нарани човешко същество, както бе правил многократно в миналото. Можеше обаче само да гради догадки за ставащото в главата на приятеля му. Беше сигурен само в едно: че Клавейн, когото познаваше, Клавейн, с когото се бяха били рамо до рамо, се беше оттеглил някъде навътре в себе си, в някакво достъпно само за него самия пространство. Още преди да се уедини на този остров, бе стигнал до момента, когато Скорпион вече почти не беше в състояние да го разбира.

Но не го винеше за това. Никой не би го обвинил.

Скорпион продължи да върви напред, докато се увери, че фигурата е реална, а след като се приближи още малко, вече можеше да различи някои детайли. Фигурата беше коленичила на морския бряг, неподвижна, сякаш потънала в мечти, прекъснали невинното оглеждане на останалите след отлива локви солена вода и фауната в тях.

Наистина беше Клавейн; Скорпион бе сигурен, че е той, дори само допреди миг да си мислеше, че островът е необитаем.

В първия момент прасето изпита огромно облекчение. Поне виждаше, че Клавейн е все още жив. Каквото и да се случеше днес, това поне беше несъмнена победа.

Когато се доближи достатъчно, за да го чуят, ако извика, Клавейн усети присъствието му и се огледа. Беше се появил бриз, който липсваше при приземяването на Скорпион. И сега развяваше разчорлените бели коси на Клавейн пред червено-розовото му лице. Брадата му, обикновено спретнато подстригана, също беше пораснала, недокосвана от самото му заминаване. Слабата му фигура беше облечена в черно от горе до долу, а върху раменете си беше наметнал тъмен шал или пелерина. Стоеше в някаква странна поза, нещо средно между коленичил и прав, сякаш беше поспрял само за миг.

Скорпион обаче беше сигурен, че се взира в морето от часове.

— Невил — произнесе той.

Клавейн отговори нещо, устните му помръднаха, но думите бяха заглушени от шума на вълните.

— Аз съм… Скорпион — провикна се отново прасето.

Устата на Клавейн се размърда повторно. Гласът му приличаше на грачене, малко по-силно от шепот.

— Казах, че се разбрахме да не идваш тук.

— Знам. — Скорпион вече се беше доближил достатъчно, за да вижда хлътналите старчески очи на своя събеседник, ту закривани, ту откривани от мятаните от вятъра бели кичури коса. Те като че ли бяха фокусирани върху нещо много отдалечено и мрачно. — Знам, и цели шест месеца уважихме молбата ти, нали?

— Шест месеца ли? — почти се усмихна Клавейн. — Толкова много време ли мина?

— Шест месеца и една седмица, ако искаш да съм съвсем точен.

— Изобщо не ми се струва толкова дълго. Сякаш току-що съм пристигнал. — Клавейн погледна отново назад към морето и тилът му се озова срещу Скорпион. Скалпът, който прозираше под оредялата бяла коса, имаше същия яркорозов цвят като кожата на прасето. — А понякога ми се струва, че е минало много повече време — додаде старецът, — сякаш никога не съм правил нищо друго, освен да прекарвам всеки ден тук. Понякога имам чувството, че на тази планета няма друга жива душа.

— Все още сме тук — каза Скорпион, — всичките сто и седемдесет хиляди човека. И все още имаме нужда от теб.

— Специално помолих да не бъда обезпокояван.

— Освен ако не става въпрос за нещо важно. Това винаги е влизало в уговорката, Невил.

Клавейн се изправи мъчително бавно. Беше по-висок от Скорпион, но прекомерната слабост сега му придаваше вид на нахвърляна набързо скица. Крайниците му наподобяваха драски на фона на небето.

Скорпион се взря в дланите му. Това бяха фините длани с тънки чувствителни пръсти на хирург. Или може би на водещ разпити. Стържещият звук от допира на дългите му нокти по влажния черен плат на панталоните накара прасето да трепне.

— Е?

— Открихме нещо — поясни Скорпион. — Не знаем точно какво представлява, нито кой го е изпратил, но мислим, че идва от Космоса. Мислим също така, че в него може би има някой.

ДВЕ

Лайтхъгър „Гностично възкачване”, Междузвездното пространство, 2615 година