Пропастта на опрощението

Номенклатурата беше трудна работа в една междузвездна култура, ограничена от движещи се със скоростта на светлината връзки. Всички големи кораби поддържаха база данни за световете и по-малките тела, обикалящи около различните звезди. В системите, които се намираха на десетина светлинни години от Земята, беше лесно да се придържаш към дадените преди столетия имена, по време на първата вълна от междузвездни изследвания. Но навлезеше ли се по-навътре в девствени територии, положението се усложняваше неимоверно. Според “Доминатрикс” на световете около Писциум 107 никога не бяха давани имена, но всичко това означаваше, че базата данни, с която разполага корабът, нямаше информация за имената. Не беше изключено тази база данни да не е била обновявана сериозно от десетилетия. Вместо да разчитат на трансмисиите до и от някой централен авторитет, аристократичните ултри предпочитаха директния контакт между корабите. Когато два или повече от техните лайтхъгъри се срещнеха, те обновяваха номенклатурните си таблици. Ако първият кораб беше дал имена на група светове и документирал съответните им географски характеристики, обикновено вторият кораб вкарваше новите имена в своята база данни. Често им се поставяше флагче, което указваше, че са временни, докато трети кораб не потвърдеше, че все още не се е натъкнал на други наименования. Ако два кораба разполагаха с противоречиви сведения, те обновяваха едновременно информацията си, така че всеки от обектите вече имаше по две вероятни имена. Ако фактите на три или повече кораба бяха противоречиви, започваше сравняване на всички данни, за да се види кои от тях се повтарят в два или повече кораба. В такъв случай непотвърдените факти се изтриваха или се запазваха в специално създадена за намиращи се под въпрос или неофициални данни. Ако дадена система действително получаваше име за първи път, новите имена постепенно се появяваха в базата данни на повечето кораби, въпреки че това понякога отнемаше десетилетия. Таблиците на Куейч бяха толкова точни, колкото бяха и сведенията на “Гностично възкачване”. Жасмина не беше от общителните ултри, така че не беше изключено тази система вече да е получила име. Ако случаят беше такъв, дадените от него с такава любов имена постепенно щяха да прекратят съществуването си или да се превърнат в призрачни данни на най-ниското ниво на корабната база.

Но засега и може би още години наред системата беше негова. Халдора беше името, което бе дал на този свят и докато не научеше нещо друго, то щеше да бъде толкова официално, колкото и всяко друго… Само дето, както бе отбелязала Моруина, той просто беше взел имена от номенклатурните таблици и ги беше раздал на подходящите според него обекти. Ако системата се окажеше наистина важна, нямаше ли да бъде редно да се заеме малко по-грижливо с този процес?

Кой знае какви поклонения може да започнат тук, ако мостът му се окажеше реален?

Куейч се усмихна. Засега имената бяха достатъчно добри; ако реши да ги промени, разполагаше с предостатъчно време.

Провери разстоянието, което го делеше от Хела: оказа се, че е съвсем малко над сто и петдесет хиляди километра. Оттук осветената страна на луната приличаше на плосък диск с цвят на мръсен лед, тук-там изцапан със струйки в охрен, светлосин и бледотюркоазен цвят. Сега, когато вече беше по-близо, дискът придоби определена триизмерност и изпъкна към него като сляпо човешко око.

Хела беше малка само според стандартите на земните светове. За луна беше достатъчно голяма: три хиляди километра от полюс до полюс със средна плътност, която я поставяше в горната граница на луните, които бе срещал до този момент Куейч. Беше сферична и почти без кратери от удари. Нямаше атмосфера, достойна да бъде наречена така, но повърхностната й топология красноречиво говореше за неотдавнашни геоложки процеси. На пръв поглед изглеждаше напълно свързана с Халдора, тъй като се намираше винаги с една и съща страна към породилия я свят, но картографиращият софтуер бързо откри незначителна остатъчна ротация. Ротационният й период обаче не беше съвсем същият като времето, необходимо за извършването на една обиколка — четирийсет часа. Земната луна, както и много от луните, на които Куейч бе прекарвал известно време, бяха такива: когато стоиш на определено място на повърхността им, по-големият свят, около който обикаляха — независимо дали ставаше въпрос за Земята или газов гигант като Халдора — винаги висеше приблизително на едно и също място на небето.

Но Хела не беше такава. Дори да можеше да се намери място на екватора, където Халдора да се намира право отгоре, поглъщайки двайсет градуса от небето, Халдора щеше да се отклони. След една четирийсетчасова обиколка щеше да се отмести с почти два градуса. След осемдесет стандартни дни — малко повече от два стандартни месеца — Халдора щеше да потъне под хоризонта на Хела. Сто и шейсет дни по-късно щеше да започне да наднича над противоположния хоризонт. След триста и двайсет дни щеше да се озове на изходното си положение, точно отгоре.