Пропастта на опрощението

— Не смяташе да стои и да чака, докато започнат да търсят отново уменията му. Беше чул от двама други специалисти по експлозивите, пресекли земите чак до Пътя, което им отнело месеци, за да бъдат наети при една от най-големите църкви. Църквите имали нужда от хора с познания за експлозивите, така им казали. Налагало се да продължават да разбиват около катедралите, за да поддържат отворен Пътя.

— Не го наричат ’’Неизменния път” току-така — отсъди Крозе.

— Харбин реши, че точно такава работа би могъл да върши. Това не означаваше, че трябва да възприеме възгледите за света на съответната църква. Означаваше само, че ще трябва да се споразумеят. Те щяха да му плащат за използването на неговите умения с експлозивите. Говореше се дори за работни места в техническото бюро на службата за поддържане на Пътя. Той беше добър с цифрите. Реши, че има шанс да получи поста на човека, който планира къде да се поставят зарядите, вместо да го прави сам. Звучеше добре. Щеше да задържи част от парите, за да покрива разходите си, а останалото щеше да изпраща вкъщи.

— Родителите ти радваха ли се на тази перспектива? — попита Крозе.

— Те почти не говорят за това. Ако четем между редовете, те всъщност не искаха Харбин да има нищо общо с църквите. Но в същото време виждаха, че желанието му е съвсем разумно. Времената бяха трудни. А и в устата на Харбин всичко звучеше прекалено наемнически, сякаш почти се възползваше от църквата, а не обратното. Не може да се каже, че родителите ни го насърчаваха, но и не казаха “не”. Не че нещо щеше да се промени, ако бяха го направили.

— И така, Харбин си стегна багажа…

Рашмика поклати глава.

— Не, превърнахме събитието в семейна екскурзия, за да го изпратим. Беше същото като сега — почти цялото село отиваше да посрещне керваните. Ние пътувахме два-три дни, не помня с кого. Тогава ми се строи много по-дълго, но пък бях само на девет години. После срещнахме кервана. И в кервана имаше един човек, нещо като… — Гласът и' изневери. Беше емоционално съсипващо да преживее отново случилото се, дори и след осем години. — Вербуващ агент май го наричат. Работеше за една от църквите. Всъщност за главната. Първите адвентисти. Бяха казали на Харбин, че това е човекът, с когото трябва да разговаря за работата. Затова всички отидохме да се срещнем с него, като семейство. Говори главно Харбин, а останалите стояхме и слушахме. Там имаше още един мъж, който не отрони нито дума; просто ни гледаше, най-вече мен, и притискаше към устните си някакъв бастун, сякаш го целуваше. Не ми хареса, но той не беше човекът, с когото Харбин имаше вземане-даване, затова не му обърнах такова внимание както на вербуващия агент. От време на време мама или татко питаха нещо и агентът отговаряше учтиво. Но разговорът се водеше предимно от него и Харбин. Той го попита какво умее и Харбин му разказа за работата си с експлозивите. Човекът, изглежда, знаеше нещичко за това. Задаваше трудни въпроси. Те не означаваха нищо за мен, но от начина, по който отговаряше Харбин — внимателно и не прекалено прибързано — разбрах, че не са глупави или тривиални. А отговорите му пък очевидно задоволиха вербуващия агент. Той му каза, че църквата действително се нуждаела от специалисти по взривовете, особено в техническото бюро. Каза, че работата по чистенето на Пътя нямала край и това била една от малкото области, в които църквите си сътрудничели. Призна също така, че в момента бюрото се нуждаело от нов инженер с опита на Харбин.

— В такъв случай става дума за хепи енд — обади се Крозе.

Линкс го плесна отново.

— Остави я да довърши.

— Е, и ние така си помислихме — рече Рашмика. — Все пак Харбин се беше надявал точно на това. Условията бяха добри, а работата — интересна. Той си представяше, че ще трябва да стои там само докато по нашите земи започнеха да дълбаят нови шахти. Разбира се, не каза на вербуващия агент, че не смята да остане повече от едно-две пълни завъртания. Но зададе един изключително важен въпрос.

— Който беше? — поинтересува се Линкс.

— Беше чул, че някои от църквите прилагат върху работещите за тях методи, които ги карат да започнат да мислят по характерния за съответната църква начин. Да вярват, че това, което правят, няма само материални измерения, че трудът им е свещен.

— Карат ги да погълнат тяхното кредо, искаш да кажеш? — попита Крозе.

— Нещо повече — да го приемат. Имат си начини. И от гледна точка на църквите дори не можеш да ги виниш. Те искат да запазят експертизата, с която са се сдобили така трудно. Разбира се, на брат ми всичко това изобщо не му се понрави.

— И каква беше реакцията на вербуващия? — попита Крозе.

— Каза, че Харбин няма защо да се притеснява по този въпрос. Някои църкви наистина използвали подобни методи… е, забравих точно какво отговори. Нещо за кръвни дела и клоктауър. Но даде да се разбере, че куейчистката църква не е сред тях. И отбеляза, че сред работниците им на Неизменния път имало хора с най-различни вярвания и никой никога не е правил опит да ги превъзпитава в куейчистката вяра.

Крозе присви очи.

— Е, и?

— Разбрах, че лъже.