Пропастта на опрощението

Той обаче се беше озовавал и в далеч по-неблагоприятни ситуации и този път поне имаше известна надежда за успех. Мостът на Хела беше все още там. Оказа се, че не е мираж на сензорите или на отчаяното му желание да намери нещо, и колкото повече приближаваше, толкова по-малко вероятно беше да се окаже, че не е технологично дело. Куейч се бе натъквал и на изключително заблуждаващи с вида си обекти — геоложки особености, които изглеждаха така, сякаш са били създадени по план, изваяни с любов или масово произведени — но никога не беше виждал нещо, което да наподобява дори отчасти това. Инстинктът му подсказваше, че в случая не става дума за естествен обект, но му беше изключително трудно да си отговори на въпроса кой — или какво — го беше създал, защото оставаше фактът, че, както изглеждаше, системата Писциум 107 не бе посещавана от никого.

Усещаше пробуждането на индоктриналния вирус в кръвта си — истинско чудовище, което се обръща в съня си и отваря едното си око. Той беше винаги там, винаги вътре в него, но през повечето време спеше и не тревожеше нито будните му мигове, нито сънищата му. Но започнеше ли да напъва отвътре и да реве във вените му като отглас от далечен гръм, Куейч виждаше и чуваше разни неща. Привиждаха му се прозорци с цветни стъкла на небето и чуваше органова музика под инфразвуковото ръмжене на двигателите на миниатюрния си, подобен на бижу изследователски кораб.

Куейч си налагаше да запази спокойствие. Последното, от което се нуждаеше сега, беше индоктриналният вирус да вземе надмощие над него. Можеше да го направи после, когато се върнеше жив и здрав на “Доминатрикс”. Тогава можеше на воля да го превръща в лигавещ се, мънкащ идиот. Но не и тук, не и сега. Не и когато умът му трябваше да бъде възможно най-бистър.

Чудовището се прозя и заспа отново.

Куейч изпита огромно облекчение. Все още имаше известен, макар и несигурен контрол, над него.

Позволи на мислите си да се върнат към моста, този път предпазливо, като се опитваше да не се поддаде на благоговейния космически хлад, пробудил вируса.

Наистина ли можеше да отрече възможността да е построен от хора? Където и да отидеха, хората оставяха боклуци. Корабите им бълваха радиоизотопи, които заливаха с проблясващи петна повърхността на луни и светове. От техните скафандри и населени места изтичаха атоми и създаваха призрачна атмосфера около иначе безвъздушни тела. Частичното налягане на съставящите ги газове винаги ги издаваше. Те оставяха навигационни транспондери, слуги, клетки с гориво и отпадъчни продукти. Беше откривал замръзналата им урина — малки жълти снежни топки, които образуваха миниатюрни пръстенови системи около планетите. Както и трупове, които от време на време — но по-често, отколкото би очаквал — се оказваха жертви на убийство.

Невинаги беше лесно, но Куейч беше развил усет за знаците и знаеше точно къде да гледа. А около Писциум 107 не намираше много доказателства за предишно човешко присъствие.

И все пак някой беше построил моста.

Може би бе станало преди столетия. В такъв случай някои от обичайните знаци за човешко присъствие вече щяха да са изтрити. Но все нещо щеше да е останало, освен ако строителите на моста не са били изключително внимателни и не са почистили всичко след себе си. Никога не беше чувал някой да го е правил чак в такива мащаби. И защо щяха да го погребват толкова далеч от големите търговски центрове? Дори хората да посещаваха от време на време системата Писциум 107, тя определено не се намираше на обичайните търговски пътища. Нима не искаха някой да види творението им?

Може би точно такова е било намерението от самото начало: просто да го оставят тук да проблясва под звездната светлина на Писциум 107, докато някой го открие случайно. Може би в този момент Куейч участваше неволно в продължаваща вече няколко века космическа закачка.

Но той лично не мислеше така.

Беше сигурен обаче в едно: че щеше да бъде ужасна грешка да каже на Жасмина повече, отколкото знае. За щастие устоя на огромното изкушение да докаже колко е ценен. Затова пък, когато докладваше нещо наистина значително, щеше да излезе, че е проявил извънредна сдържаност. Не, последното му съобщение наистина беше прекрасно в лаконичността си. Много се гордееше със себе си.

В този момент вирусът се събуди, може би в резултат на тази фатална гордост. Трябваше да държи под контрол емоциите си. Но вече бе прекалено късно: беше преминал точката, преди която беше възможно да го успокои по естествен начин. Беше и прекалено рано да се каже дали това щеше да прерасне в сериозна атака. За да го успокои, започна да си мърмори нещо на латински. Понякога, когато предусетеше причината за надигането на вируса, пристъпът не беше толкова силен.

С усилие върна вниманието си към Халдора, като пияница, който опитва да поддържа ясна и последователна поредица от мисли. Странно беше усещането да се приближаваш към свят, на който си дал име.