Пропастта на опрощението

— Помислила си, че лъже — поправи я Крозе по типичния за учителите начин.

— Не, разбрах. Разбрах го със същата сигурност, както ако беше сложил на врата си надпис “лъжец”. Изобщо не се съмнявах, че лъже, така както не се съмнявах, че диша. Не беше отворено за дебати. Беше крещящо очевидно.

— Но не за всички — допълни Линкс.

— Нито за родителите ми, нито за Харбин, но тогава не го осъзнах. Когато Харбин кимна и му благодари, помислих, че изпълняват някакъв странен ритуал на възрастни. Харбин му беше задал един изключително важен въпрос и вербуващият агент му бе дал единствения отговор, позволен от неговата църква — дипломатичен, но такъв, че всички присъстващи да разберат, че е лъжа. Ето защо в това отношение всъщност изобщо не беше лъжа… Помислих си, че е съвсем ясно. Защо иначе онзи човек щеше да дава да се разбере, че не казва истината?

— Ама наистина ли така направи? — поинтересува се Крозе.

— Сякаш искаше да разбера, че лъже, сякаш през цялото време ми се усмихваше и ми намигаше… без всъщност да се усмихва и да намига, но през цялото време аха-аха да го направи. Само аз обаче го видях. Помислих, че Харбин няма как да не го е видял също… че със сигурност го е видял… но се оказа, че не го е видял. Той продължаваше да се държи така, сякаш наистина вярва в казаното от онзи човек. И започна да прави уговорки да остане в кервана, за да довърши пътуването си до Неизменния път. Тогава направих сцена. Ако това беше игра, не ми харесваше начинът, по който настояваха да продължават да я играят, без да ми обяснят в какво се състои шегата.

— Помислила си, че Харбин е в опасност — поясни Линкс.

— Вижте, тогава не разбирах колко голям е залогът. Както казах, бях само на девет години. Не разбирах много добре какво означава всъщност вяра, кредо и договор. Но разбрах единственото, което имаше значение: Харбин бе задал най-важния за него самия въпрос, този, който щеше да определи дали ще се присъедини или няма да се присъедини към църквата, и мъжът го беше излъгал. Дали мислех, че това го излага на смъртна опасност? Не. Честно казано и не смятам, че тогава знаех какво точно означава “смъртна опасност”. Но разбрах, че нещо не е наред и че единствено аз го осъзнавах.

— Момичето, което никога не лъже — промълви Крозе.

— Грешат за мен — призна Рашмика. — Аз лъжа. Лъжа така добре, както всички… сега. Но дълго не разбирах какъв е смисълът от това. Предполагам, че въпросната среща с онзи човек постави началото на това разбиране. Тогава си дадох сметка, че онова, което цял живот е било очевидно за мен, не е очевидно за всички останали.

Линкс я погледна.

— А то е?

— Винаги разбирам кога хората лъжат. Винаги. Без изключение. Никога не греша.

Крозе се усмихна толерантно.

— Мислиш, че можеш.

— Знам, че мога — отговори Рашмика. — Винаги, без изключение.

Линкс сплете пръстите на ръцете си и ги постави в скута си.

— Това ли е последното, което знаеш за брат си?

— Не. Не го видяхме повече, но той удържа думата си. Изпращаше писма и от време на време в тях имаше пари. Но писмата бяха неопределени, емоционално незаинтересовани; всъщност можеше да са писани от който и да е. Той така и не се върна в нашите земи и, разбира се, никога не се появи възможност ние да го посетим. Прекалено трудно беше. Той винаги казваше, че ще се върне, дори в писмата… Но интервалите между тях ставаха все по-големи, превърнаха се в месеци, а после — в половин година… После може би по едно писмо горе-долу на една пълна обиколка. Последното пристигна преди две години. В него всъщност нямаше кой знае какво. Дори почеркът не приличаше на неговия.

— А парите? — попита деликатно Линкс.

— Продължават да пристигат. Не са много, но стигат колкото да свържем двата края.

— Мислиш, че са го променили, така ли? — попита Крозе.

— Знам, че са го променили. Разбрах го от мига, в който се срещнахме с вербуващия агент, макар никой друг да не го разбра. Кръвни дела или както там го наричат.

— И сега? — възкликна Линкс.

— Смятам да разбера какво е станало с брат ми — отговори Рашмика. — Какво друго очакваше?

— Катедралите няма да се зарадват особено, че някой си пъха носа в подобни неща — отсъди Линкс.

Момичето набърчи решително устни.

— А аз пък не се радвам особено, когато ме лъжат.

— Знаете ли какво си мисля? — усмихна се Крозе. — Мисля си, че за катедралите ще е добре да се надяват, че Господ е на тяхна страна. Защото след като ти смяташ да застанеш срещу тях, ще имат нужда от всичката помощ, която са в състояние да си осигурят.

СЕДЕМ

Приближаване към Хела, 2615 година

Подобна на златна снежинка, “Дъщерята на чистача” се рееше из прашния вакуум на междупланетното пространство. Куейч беше оставил Моруина преди три часа; съобщението му до кралицата, “Гностично възкачване”, беше все още на път — носеща се из Космоса, криволичеща фотонна нишка. Напомняше му светлинките на далечен влак, който се движи из някакъв тъмен, тъмен континент: огромното пространство, което го делеше от другите съзнателни същества, беше достатъчно голямо, за да го накара да потрепери.