Пропастта на опрощението

Когато стана невъзможно да вижда другия кораб с невъоръжено око, Куейч усети как осезаемо му олеква. На борда на “Доминатрикс” все му се струваше, че се намира под непрестанното наблюдение на агентите на кралицата. Напълно възможно беше да са поставили допълнителни подслушвателни устройства освен онези, за които знаеше. Затова пък на борда на значително по-малката “Дъщерята на чистача” рядко усещаше погледа на Жасмина. Малкото корабче всъщност принадлежеше на него самия: то отговаряше единствено на Куейч и беше несъмнено най-значителният авоар, който въобще бе имал някога в живота си. То бе изиграло и значителна роля за решението му да предложи своите услуги на кралицата.

Ултрите несъмнено бяха умни, но не чак толкова, че да се справят с многобройните системи в “Дъщерята”, които не допускаха задействането на устройства за подслушване или друг вид нежелано нарушаване на личното пространство. Наистина не можеше да се каже, че корабчето е империя, но затова пък беше негово, а единствено това имаше значение. В него можеше да се наслаждава на самотата, отворил сетивата си за безграничното.

Да се чувства толкова малък, толкова уязвим, да знае колко лесно може да се изгуби, първоначално му действаше съкрушително. Но същевременно осъзнаването на този факт му влияеше странно освобождаващо: ако съществуването на отделния индивид означаваше толкова малко, ако действията му бяха дотолкова незначителни в космически мащаб, тогава представата за някакви абсолютни морални рамки имаше горе-долу същия смисъл като световния етер. Следователно, сравнени с безкрая, хората вече не бяха в състояние да извършват по-значителни прегрешения — или по-значително добро — от мравките или прахта.

Световете почти не регистрираха греха. Слънцата почти никога не благоволяваха да го забележат. На везните на слънчевите системи и галактиките той не означаваше изобщо нищо. Беше като някаква неопределена субатомна сила, която просто изчезваше на тези везни.

Дълго време осъзнаването на този факт представляваше важен елемент в личното кредо на Куейч и той предполагаше, че вероятно винаги беше живял в съответствие с него, в една или друга степен. Но именно космическите пътувания — и самотата, свързана с новата му професия — му бяха дали външни потвърждения на тази философия.

Сега обаче в неговия свят имаше нещо, което беше същностно за него, нещо, което можеше да пострада от собствените му действия. “Как се стигна дотам? — питаше се той. — Как си позволих да допусна подобна фатална грешка и да се влюбя? Особено в едно толкова екзотично и сложно същество като Моруина?”

Кога нещата бяха започнали да се опорочават?

Обхванат плътно от корпуса на “Дъщерята”, той почти не усети ускорението на кораба. Проблясващият в сребриста светлина “Доминатрикс” бе изчезнал напълно, все едно изобщо не съществуваше.

Корабът на Куейч се носеше към Хела, най-голямата луна на Халдора.

Отвори канала за комуникация с “Гностично възкачване” и записа следното послание:

— Тук е Куейч. Вярвам, че всичко е наред, мадам. Благодаря ви за дребния стимул, който сте сметнали за необходимо да качите на борда. Много мило от ваша страна. Или е дело на Грьолие? Забавен жест, който, както несъмнено си давате сметка, бе оценен и от Моруина. — Изчака няколко секунди. — Е, а сега по работа. Може би ще ви бъде интересно да чуете, че открих… нещо: голяма хоризонтал на структура на луната, която наричаме “Хела”. Прилича на мост. Не мога да кажа нищо повече със сигурност. “Доминатрикс” не разполага с необходимия сензорен обхват и не искам да рискувам да се доближа по-близо с него. Струва ми се обаче много вероятно да е някаква изкуствена структура. Затова отивам да изследвам обекта с “Дъщерята на чистача” — тя е по-бърза, по-умна и с по-здрава броня. Не очаквам екскурзията ми да продължи повече от двайсет и шест часа. Разбира се, ще ви държа в течение за развитието на нещата.

Куейч прослуша съобщението и реши, че няма да бъде разумно да го изпрати. Дори ако намереше нещо, дори то да се окажеше по-ценно от всичко, на което беше попадал в предишните пет системи, кралицата пак щеше да го обвини, че представя нещата като по-обещаващи, отколкото са в действителност. Тя не обичаше да остава разочарована. Куейч вече знаеше, че с нея трябваше да действа, като представя умело нещата за по-незначителни. Да я храни с намеци, а не с обещания.

Изтри съобщението и започна отново:

— Тук е Куейч. Попаднах на аномалия, която се нуждае от по-нататъшно изследване. Започвам да се приближавам към нея с “Дъщерята”. Предполагаемо завръщане на “Доминатрикс”… до един ден.

След като го изслуша, реши, че е по-добро от предишното, но все още не съвсем, каквото трябва да бъде.

Отново го изтри и си пое дълбоко въздух.

— Куейч. Излизам за малко навън. Може да отнеме известно време. Ще ви се обадя отново.

Ето това беше.