Пропастта на опрощението

Куейч се настани в “Дъщерята”. Тя се размърда и се занамества, за да настрои формата си според неговата.

— Хорис?

— Да, любов моя?

— Хорис, къде си?

— В хангара, в “Дъщерята”.

— Не, Хорис.

— Трябва. Трябва да отида да видя какво е онова нещо.

— Не искам да ме оставяш.

— Знам. И аз не искам да тръгвам. Но ще продължаваме да поддържаме контакт. Забавянето във времето няма да е голямо; ще бъде същото, както ако съм до теб.

— Не, няма да бъде.

Куейч въздъхна. Знаеше, че това ще бъде трудната част. Неведнъж му беше минавало през ума, че може би най-добре за нея ще е да тръгне, без да й каже, като се надява качеството на комуникациите да не го издаде. Само че познаваше достатъчно добре Моруина, за да знае, че тя ще прозре истината много бързо.

— Ще се върна скоро, обещавам. Няма да отсъствам повече от няколко часа.

— По-скоро един ден, но това пак беше “няколко часа”, нали? Моруина щеше да разбере.

— Защо просто не се доближим с “Доминатрикс”?

— Защото не мога да го рискувам — обясни Куейч. — Знаеш как обичам да работя. “Доминатрикс” е голям и тежък. Има броня и мащаби, но му липсва подвижност и интелигентност. Ако ние… аз се натъкна на нещо неприятно, “Дъщерята” може да ме измъкне невредим много по-бързо. Това корабче е по-умно от мен. А и не можем да рискуваме да повредим или изгубим “Доминатрикс”. “Дъщерята” няма как да се върне сама в “Гностично възкачване”. Признай си, скъпа, “Доминатрикс” е обратният ни билет оттук. Не можем да го изложим на опасност. — И побърза да добави: — Нито пък теб.

— Връщането във “Възкачване” изобщо не ме вълнува. Аз си изгорих мостовете с онази побъркана на тема власт мръсница и с екипажа й от блюдолизци.

— И аз не съм се разбързал да се връщам там, но е факт, че имаме нужда от Грьолие, за да те измъкне от този костюм.

— Ако останем тук, в крайна сметка ще се появят други ултри.

— Да — съгласи се Куейч, — а те всичките са толкова мили хора, нали? Съжалявам, скъпа, но тук наистина изборът е дали не е по-добре да работиш с дявола, когото познаваш. Виж, ще бъда бърз. Ще поддържаме непрестанно гласов контакт. Ще ти опиша така добре този мост, че ще го видиш с вътрешния си поглед, все едно си била там. Ще ти пея. Ще ти разказвам вицове. Как ти се струва?

— Страх ме е. Знам, че трябва да го направиш, но то не променя факта, че съм уплашена.

— Аз също се страхувам — призна той. — Само луд не би се страхувал. И наистина не искам да те оставям. Но нямам избор.

Моруина помълча известно време. В това време Куейч проверяваше системите на малкия кораб; след като се увери, че всичко е както трябва, нетърпението му нарасна.

Моруина заговори отново.

— Ако се окаже наистина мост, какво ще правиш с него?

— Не знам.

— А колко е голям?

— Голям е. Трийсет-четирийсет километра.

— В такъв случай не можеш да го вземеш.

— Ммм. Права си. Тук ме хвана натясно. За какво мислех?

— Имам предвид, Хорис, че ще трябва да намериш начин да накараш Жасмина да го сметне за ценен, дори мостът да трябва да остане на тази планета.

— Ще измисля нещо — отвърна Куейч с увереност, каквато не изпитваше. — Най-малкото Жасмина може да огради планетата и да продава билети на желаещите да я видят по-отблизо. Във всеки случай, ако са построили мост, нищо чудно да са построили и нещо друго. Които и да са те.

— И докато си там — каза Моруина, — обещаваш ли да бъдеш внимателен?

— “Предпазливост” е второто ми име — увери я Куейч.

Миниатюрното корабче излезе от “Доминатрикс”, като се насочи в желаната посока с бързо, развълнувано потреперване на двигателя. Куейч винаги оставаше с впечатлението, че то посрещаше с радост внезапното си освобождаване от задържащите го за пода на хангара скоби.

Той лежеше с протегнати пред лицето си ръце, всяка от които стискаше отрупана с бутони и лостчета контролна ръчка. На екрана между тях се виждаха системите на “Дъщерята на чистача” и схема на положението й спрямо най-близкото голямо небесно тяло. Диаграмите изглеждаха нахвърляни в стила на ранните ренесансови астрономически и медицински илюстрации, направени с перо и черно мастило върху кафяв пергамент и надписи с неясни латински букви. Замъгленото му отражение бе увиснало на стъклото на дисплея над главата му.

През прозрачния корпус той наблюдаваше как хангарът се затваря след тях. “Доминатрикс” започна бързо да се смалява, докато се превърна в тъмно, кръстообразно петънце на фона на Халдора. Куейч си помисли за Моруина, все още в кораба и затворена в костюма, с нов прилив на усещането, че трябва да бърза. Мостът на Хела несъмнено бе най-странното нещо, което беше виждал при всичките си пътувания. Ако не беше точно едно от онези екзотични неща, към които проявяваше интерес Жасмина, наистина нямаше представа какво можеше да бъде. От него се искаше само да й го представи така, че тя да го хареса и да я накара да забрави предишните му провали. Ако едно толкова голямо произведение на извънземни не свършеше тази работа, какво тогава щеше?