Пропастта на опрощението

— Не е задължително — отвърна Куейч. Вече беше мислил по въпроса и бе достигнал до доста приемливо обяснение, както му се струваше. Постара се да го каже така, че да не прозвучи прекалено добре отрепетирано. — Първо, не е чак толкова забележим. Голям е, но ако не гледаш внимателно, лесно може да го пропуснеш. При едно бързо преминаване през системата е напълно възможно да не го забележиш. Луната може да е била с другата си страна към наблюдателя или сянката да го е скрила, или пък резолюцията на скенера може да не е била достатъчна, за да се улови един толкова деликатен обект… все едно да търсиш паяжина с радар. Колкото и да си внимателен, няма как да го видиш, ако не използваш необходимите инструменти. — Куейч си удари главата, когато зави покрай десния ъгъл, за да влезе в хангара. — Във всеки случай по нищо не личи някой да е идвал тук преди нас. В номенклатурната база данни няма нищо за системата — ето защо нямаше и име. Ако някой все пак е минавал тук преди, дори не си е направил труда да остави някоя и друга класическа отметка, мързеливецът му с мързеливец.

— Но някой все пак трябва да е идвал тук — настоя Моруина, — иначе откъде ще е този мост.

Куейч се усмихна. Точно тази част бе очаквал с нетърпение.

— Ето за това става дума. Не мисля, че някой е построил този мост. — Влезе в тесния хангар и светлините започнаха да се запалват, щом помещението усети топлината на тялото му. — Имам предвид хора.

Моруина прие съвсем спокойно разкритието. Може би той беше по-лесен за разчитане, отколкото си мислеше.

— Предполагаш, че си се натъкнал на дело на извънземни, така ли?

— Не — отговори Куейч. — Не смятам, че съм се натъкнал на дело на извънземни. Струва ми се, че съм срещнал най-шибаното дело на извънземни. Мисля, че съм открил най-изумителния, най-красивия обект в познатата Вселена.

— А ако е нещо естествено?

— Ако можех да ти покажа снимките, и ти със сигурност веднага щеше да отхвърлиш тези нищожни притеснения.

— Може би все пак не трябва да прибързваш. Виждала съм на какво е способна природата, стига да й се даде достатъчно време и пространство. Неща, които няма как да повярваш, че е възможно да бъдат дело на нещо друго, освен на разум.

— И аз съм ги виждал. Но това е различно. Довери ми се.

— Разбира се, че ще ти се доверя. А и нямам кой знае какъв избор по въпроса.

— Не това е отговорът, на който се надявах. Но засега ще трябва да се задоволя с него.

Куейч се обърна в тесния хангар. Имаше приблизително размерите на малка умивалня и подобен антисептичен блясък. Беше тесен по принцип, особено пък сега, когато вътре се намираше мъничкият личен летателен апарат на Куейч, закрепен със специални скоби на мястото си за паркиране над издължената врата в пода, през която се излизаше в открития Космос.

С обичайното си сдържано възхищение Куейч поглади гладката броня на “Дъщерята на чистача”. Корабчето измърка, щом го докосна, потръпна под дланта му, хванато здраво от скобите.

— Спокойно, момичето ми — прошепна Куейч.

Малката машина приличаше по-скоро на луксозна играчка, отколкото на здрав изследователски летателен апарат, какъвто беше всъщност. Съвсем малко по-голямо от него, елегантното корабче беше продукт на последната вълна на високата демаршистка наука. Леко прозрачният му аеродинамичен корпус като че ли беше изваян и излъскан изкусно от голям къс кехлибар. Механичните му вътрешности от бронз и сребро проблясваха под повърхността. Гъвкавите му криле бяха свити и здраво притиснати към корпуса, различните сензори и сонди бяха пъхнати в съответните си гнезда в корпуса и здраво затворени.

— Отвори се — прошепна Куейч.

Корабът направи нещо, от което винаги го заболяваше главата. С изразително движение различни части от корпуса, които изглеждаха едно цяло със своите съседи, светкавично се плъзнаха, свиха се или се извиха встрани, за да открият кухината вътре. Пространството, цялото в омекотяващи повърхности, животоподдържаща апаратура, дисплеи и контролни механизми, беше голямо колкото да побере едно човешко същество в легнало положение. В начина, по който машината го подканяше в себе си, имаше нещо едновременно неприлично и леко прелъстително.

Беше редно дори само мисълта да влезе в корабчето да го изпълни с клаустрофобични притеснения. Той обаче очакваше този момент пламенно, настръхнал от нетърпение. Вместо да се чувства като в капан в прозрачния кехлибарен корпус, чрез него Куейч сякаш се свързваше с безкрайната Вселена. Миниатюрният, подобен на бижу кораб му даваше възможност да навлиза дълбоко в атмосферата на различни светове, дори под повърхността на океаните. Корабът доставяше информация за околната среда посредством всичките си сетива, в това число — осезанието. Беше усетил студа на извънземни морета, лъченето на извънземни залези. В предишните пет проучвателни операции за кралицата беше видял всевъзможни чудеса, беше се опил с главозамайващия им екстаз. Малшанс беше, че нито едно от тези чудеса не беше от нещата, които човек може да вземе и да продаде с печалба.