Пропастта на опрощението

— Това би могло да бъде от помощ — отвърна неуверено младежът, като поглеждаше към Скорпион, докато говореше. — Нуждаем се от вас, сър. Особено сега, ако нещата са тръгнали към промяна.

— Според мен спокойно можем да предположим, че точно така и ще стане — заяви Клавейн и си наля чаша вода.

— Тогава се върнете с нас, сър. Ако човекът в капсулата се окаже приятелят ви Рьомонтоар, няма ли да очаква да ви види, когато го извадим от нея?

— Той има право — обади се Скорпион. — Нуждаем се от теб там, Невил. Искам твоето съгласие да я отворим, а не просто да я погребем в морето.

Клавейн мълчеше. Вятърът отново заплющя в подпорите. През последния час светлината в палатката бе станала млечнобяла, тъй като Яркото слънце заслиза надолу зад хоризонта. Скорпион се чувстваше без капчица енергия, както му се случваше доста често при залез. Изобщо не му се мислеше за обратния път, защото очакваше морето да бъде по-бурно, отколкото на идване.

— Ако се върна… — започна Клавейн. Спря, направи пауза и отпи отново от чашата си. Облиза устни, преди да продължи. — Ако се върна, нищо не се променя. Дойдох тук с определена причина, която остава все така валидна. Смятам да дойда отново тук, когато въпросът се уреди.

— Разбирам — промълви Скорпион, въпреки че не това бе очаквал да чуе.

— Добре, защото говоря напълно сериозно.

— Но ще дойдеш с нас и ще наглеждаш отварянето на капсулата?

— Това и единствено това.

— Те все още се нуждаят от теб, Клавейн. Независимо колко трудно ще бъде. Не се отказвай от отговорността си сега, след всичко, което направи за нас.

Клавейн остави чашата с вода.

— След всичко, което направих за вас ли? Въвлякох ви във война, провалих живота ви и ви домъкнах до това забравено от Бога местенце накрай света? Не мисля, че се нуждая от нечии благодарности за стореното, Скорпион. Мисля, че имам нужда от милост и прошка.

— Те все още чувстват, че са ти задължени. Всички го чувстваме.

— Той е прав — потвърди Васко.

Клавейн отвори едно чекмедже в сглобяемото бюро и измъкна огледало. Повърхността му беше матова и напукана. Трябва да беше много старо.

— Значи идваш с нас? — не се отказваше Скорпион.

— Може да съм стар и изморен, Скорпион, но от време на време нещо все пак успява да ме изненада. Дългосрочните ми планове не са се променили, но признавам, че много ми се иска да разбера кой е в тази капсула.

— Добре. Можем да отплуваме веднага щом си приготвиш нещата, които са ти нужни.

Клавейн изсумтя нещо вместо отговор, после се погледна в огледалото, но извърна глава толкова рязко, че изненада прасето. “Очите” — помисли си то. Клавейн бе видял очите си за първи път от месеци и онова, което видя в тях, не му хареса.

— Направо ще им изкарам акъла — рече старецът.

Иисциум 107, 2615 година

Куейч се намести край костюма. Както обикновено тялото го болеше след поредното обездвижване в ковчега, използван при промяната на скоростта на кораба, всеки мускул шепнеше оплакванията си на главния му мозък. Този път обаче почти не забеляза дискомфорта си. Имаше си други грижи.

— Моруина — каза той, — чуй ме. Будна ли си?

— Тук съм, Хорис. — Прозвуча много уморено, но не и сънено. — Какво стана?

— Пристигнахме. Корабът ни доближи на седем астрономически единици, много близко до главния газов гигант. Отидох отпред, за да проверя положението. Гледката от кабината за управление наистина е впечатляваща. Ще ми се да можеше да я видиш.

— И на мен.

— Вижда се развитието на бурите, светкавиците… луните… всичко. Дяволски вълнуващо е.

— Изглеждаш развълнуван от нещо, Хорис.

— Така ли?

— Чувам го в гласа ти. Открил си нещо, нали?

Измъчваше го отчаяното желание да докосне костюма, да погали металната му повърхност и да си представи, че под пръстите му е Моруина.

— Не знам какво съм открил, но е достатъчно, за да ме кара да мисля, че трябва да се навъртаме тук и поне да огледаме добре.

— Това не ми говори особено много.

— Има една голяма, покрита с лед луна, която обикаля около Халдора — рече той.

— Халдора ли?

— Газовият гигант — поясни Куейч. — Току-що му дадох име.

— Искаш да кажеш, че си накарал кораба да отдели на принципа на случайността от номенклатурните таблици неразпределени обозначения.

— Ами, да — усмихна се Куейч, — но не приех първото му предложение. Включих си преценка, колкото и да е глупава. Не мислиш ли, че Халдора има някак си приятно класическо звучене? Скандинавско или нещо подобно. Не че всъщност има някакво значение.

— А луната?

— Хела — отвърна той. — Разбира се, дадох имена и на останалите луни на Халдора, но Хела е единствената, която ни интересува за момента. Дадох наименования дори на основните й топографски обекти.

— Защо такъв интерес към една покрита с лед луна, Хорис?

— Защото на нея има нещо. Нещо, което наистина би трябвало да огледаме по-отблизо.

— Какво намери, любов моя?

— Мост — отговори Куейч. — Мост над някаква клисура. Мост, какъвто не би трябвало да има тук.