Пропастта на опрощението

— Това е “Доминатрикс” — възкликна Грьолие, сякаш името трябваше да й говори нещо. — Корабът, с който той дойде на Хела. Същият, който го спаси, когато си навлече неприятности, защото си пъхаше носа там, където не му беше работата.

— Както виждаш, той има своята история — додаде първосвещеникът. — Е, да се качваме. Нямаме време да стоим и да му се възхищаваме. Казах на Хейкън, че ще бъдем в лайтхъгъра до половин час. Искам да бъда там, когато гвардейците го обявят за изчистен.

— Никога няма да превземеш “Безкрая” — заяви Рашмика.

Отстрани на кораба се отвори врата, точно на нивото на площадката. Куейч насочи кушетката си към нея, явно с намерението да се качи пръв. Рашмика усети, че я обземат неприятни тръпки — дали все пак нямаше да тръгне без тях? Сега вече всичко й се струваше възможно: нищо чудно всичките му приказки за вземането й на борда на кораба като застраховка да бяха лъжа. Както бе заявил сам, действително приключваше една епоха и започваше друга. На старата лоялност — и вероятно и логика — вече не можеше да се разчита.

— Изчакай ни — извика Грьолие.

— Разбира се, че ще ви изчакам! Кой друг ще ме поддържа жив?

Но корабът се отклони от площадката за кацане и помежду им се образува празнина от около един метър. Рашмика видя как пръстите на първосвещеника се плъзгат с родена от паниката бързина по контролните бутони. Стабилизиращите струи от чакащия кораб се разбягаха в различни посоки, подобни на поръбено в пурпурно огнени рапири, всяка от които траеше около една секунда.

Глаур стигна в работилницата. Тя представляваше истинска съкровищница на инструменти за осигуряване на бягство, блестящи от чистота и спретнато подредени. С тази апаратура можеше да си проправи път при всякакви условия. Единственият му проблем беше пренасянето им нагоре по спираловидната стълба до заключената врата. Освен това щеше да се нуждае от пространство, за да ги използва безопасно, без да се нарани, но тази задача съвсем не беше толкова лесноосъществима на тясното, спираловидно виещо се стълбище. Заоглежда внимателно инструментите, имайки предвид всички тези ограничения. Изборът беше достатъчно богат дори при тези обстоятелства, просто щеше да има нужда от малко повече време. Скритите му в ръкавиците ръце се поколебаха над един инструмент, после се преместиха над друг. Трябваше да направи разумно избора си: последното му желание беше да се налага да слиза отново по стълбите, особено облечен в този костюм.

Погледна назад. Сега, когато му беше дошла идеята да си проправи път навън с някой от режещите инструменти, се сети, че всъщност изобщо не е необходимо да изкачва стълбите. Единствената му цел беше да се махне колкото се може по-бързо от “Лейди Моруина”: нямаше вещи, които си заслужаваше да взима, нито любими хора, които да търси и да спасява, А сега, след като помисли както трябва, се убеди, че няма никакъв смисъл да търси превозно средство в гаража — вероятността да бе останало някое от тях беше нищожно малка.

Можеше да си проправи път направо оттук, веднага.

Глаур взе избраните от него инструменти и се запъти към един от прозрачните панели в пода. Оттам до земята имаше двайсетина метра, но това разстояние беше значително по-лесно преодолимо, отколкото ако се качеше едно ниво по-горе. Лесно можеше да среже стъклото и решетката на отвора, оставаше само да намери начин да стигне до земята.

Върна се в работилницата и намери макара навит кабел. Някъде трябваше да има и въже, но сега нямаше време да го търси. Кабелът също щеше да свърши работа. Нямаше да иска кой знае какво от него, не и при гравитацията на Хела.

Глаур се върна при прозореца в пода и се заоглежда за най-близката солидна машина. Спря се на подпората на едно от мостчетата, захваната здраво за пода. Имаше предостатъчно кабел, за да стигне до нея.

Уви кабела около подпората, после се върна към стъкления панел. Единият край на кабела образува удобна примка: разкопча колана на костюма си, прекара единия му край през примката и го закопча отново. Прецени, че кабелът ще стигне да го свали на три-четири метра от земята. Цялата тази недодяланост дразнеше инженерната му чувствителност, но пък не искаше да остане на борда на обречената катедрала нито миг повече от абсолютно необходимото.

Затвори лицевата плочка на каската и се увери, че въздухът се движи правилно. После седна на пода, така че стъкленият панел да остане между краката му, и включи резачката. Заби ослепителния връх на лъча в стъклото и почти веднага видя студената струя на излизащ газ от другата страна на панела. Съвсем скоро щеше да настъпи истинска вихрушка, причинена от изсмукването на въздуха в цялата зала. Това щеше да предизвика тревога и предназначените за подобна ситуация капаци щяха да запечатат останалата част на катедралата, но ако в нея все още имаше някой, той сигурно беше на път да излезе всеки момент. Глаур нямаше да се учуди, ако беше последният човек на борда на “Лейди Моруина”. Тази мисъл го развълнува: никога не беше очаквал съдбата да отдаде такова значение на живота му.