Пропастта на опрощението

Продължи да реже, мислейки за историите, които щеше да разказва.

ЧЕТИРИЙСЕТ И ДЕВЕТ

Катедралната гвардия беше приключила с прочистването на цял участък от “Носталгия по безкрая”. Телата на мъртвите ултри лежаха край тях, от раните им се вдигаше пушек. Имаше двама-трима пострадали гвардейци, но техният брой беше незначителен в сравнение с жертвите от екипажа.

Гвардейците се провираха между труповете и ги мушкаха с вишневочервените дула на пушките си. Аплиците по стените на коридорите хвърляха тържествена охреножълта светлина върху нападалите. Жертвите не изглеждаха по привичния за ултрите начин. Повечето нямаха вид на аугментирани: аутопсията може би щеше да разкрие наличието на импланти, но не се виждаха почти никакви от характерните за екипажите от ултри ярки механични части. Повечето от тях всъщност имаха вид на чистокръвни хора, също като гвардейците. Единствената разлика беше, че сред мъртвите имаше необичайно голям брой прасета. Гвардейците мушкаха и оглеждаха прасетата с особено голям интерес: те бяха рядкост на Хела. Какво правеха те с тези хора, защо се биеха заедно с тях, често и в същите униформи? Това беше поредната мистерия. Още един проблем, за който да се тревожи някой друг.

— Може би ще намерим Скорпион — каза един от офицерите на своя колега.

— Скорпион ли?

— Прасето, което ръководило нещата, когато хората на Сифарт се качили на борда. Казват, че има специална награда за онзи, който изнесе тялото му от кораба. Трудно може да бъде пропуснато: Сифарт го набоде — тук и тук.

И посочи ключиците си.

Другият офицер ритна едно от прасетата, за да го обърне с лицето нагоре, благодарен за шлема, който го предпазваше от характерната за всяко клане миризма.

— Нека тогава да се оглеждаме.

Светлините на стената избледняха. Гвардеецът крачеше сред телата, единствено луминесцентните обозначения на шлемовете им разкъсваха мрака. Друга част от кораба трябва да беше умряла; истинско чудо беше всъщност, че бяха имали осветление толкова дълго.

В този момент лампите светнаха отново, сякаш за да се подиграят на заключението му.

Нещо не беше наред.

— Корабът губи контрол — обяви Куейч. — Не би трябвало да става така.

Частният му кораб се приближи още до площадката. Разстоянието до нея беше вече само няколко сантиметра.

— Не — възкликна неочаквано настоятелно Грьолие. — Не рискувай. Очевидно нещо не е както трябва…

Но първосвещеникът беше видял своя миг. Ускори движението на кушетката си към чакащата херметична камера, увеличавайки скоростта й до краен предел. В продължение на един безкрайно проточил се миг летателният апарат не помръдна. Изглеждаше, че Куейч все пак ще се справи, дори да трябва да прекоси празно пространство с ширината на човешка длан. Но в този момент “Доминатрикс” отскочи отново рязко назад, а от двигателите му избликнаха хаотични пламъци. Пролуката се разшири: сега беше значително по-голяма от десетина сантиметра, по-скоро около метър. Куейч започна да забавя, осъзнал грешката си. Ръцете му се щураха като заблудени демони по контролното табло. Но пролуката се разширяваше, а кушетката му нямаше да спре навреме.

“Доминатрикс” се намираше вече на пет-шест метра от площадката за приземяване, все така правейки отчаяни опити да се ориентира. Започна да се върти и измести отворения вход на херметичната камера така, че сега не го виждаха.

Но това вече нямаше значение. Първосвещеникът изпищя. Кушетката му мина от другата страна на ръба.

— Глупак — каза Грьолие, преди писъкът на Куейч да бе заглъхнал.

Рашмика погледна към кораба. Беше обърнал задната си част отново така, че да я виждат. Сега най-накрая забелязаха, че е ужасно пострадал и гладкостта на корпуса му беше нарушена от поредица странни рани. Бяха отвори със съвършена форма на кръг, които разкриваха почти сферичния интериор, образуван от лъскавия, чист метал на срязани повърхности. Все едно по корпуса бяха излезли мехури и след пукването си бяха оставили математически точни отвори.

— Нещо го е атакувало — промълви главният лекар.

Корабът се сниши назад, губейки височина, опитите му да коригира позицията си ставаха все по-трескави и неефективни.

— Залегни — извика Грьолие.

Блъсна я върху палубата и в същия миг се хвърли на пода до нея. Прилепи се до земята колкото може по-плътно, принуждавайки с едната си ръка Рашмика да направи същото.

— Какво… — започна тя.

— Затвори очи.

Предупреждението дойде с частица от секундата по-късно. Тя улови началото на взрива, причинен от сгромолясването на кораба върху повърхността на Хела. Блясъкът проникна през клепачите й; светлината беше като нагорещена игла, забита в оптичния й нерв. Усети с цялото си тяло как структурата на катедралата се разтресе.

Когато вихрушката, причинена от излизащия въздух, се преустанови, Глаур реши, че вече е безопасно да се измъкне навън. Беше направил дупка с размерите на човек в стъкления панел и в предпазната решетка под него. Отдолу се простираше вакуум, а двайсетина метра по-ниско се точеше безкрайната повърхност на Хела.