Пропастта на опрощението

Провери за пореден път импровизираното въже, на което след малко щеше да повери живота си, после промуши долната половина на тялото си в дупката и провеси крака. Ръбовете на стъклото бяха гладки там, където се беше разтопило, така че нямаше опасност да срежат костюма му. Той се поколеба за миг така, горната половина на тялото му все още в „Двигателна сила”, а долната — провесена в празното пространство. Това беше последният момент, когато все още можеше да промени решението си. После се отблъсна смело и временно стана безтегловен. Пада за около една секунда, запазвайки единствено отпечатъка от замъглената машинария, между чиито части се движеше. Последва рязко дърпане нагоре, когато кабелът спря падането му. Коланът се впи в кръста му и той спря по гръб, с глава и рамене под лек ъгъл спрямо земята.

Погледна надолу: четири, може би — пет метра. Земята се плъзгаше под него. Беше се застопорил по-далеч от нея, отколкото бе предполагал; приземяването несъмнено щеше да го остави без въздух, но пак щеше да бъде в състояние да се поотупа и да стане. Дори ако паднеше, катедралата просто щеше да премине над тялото му, без да го нарани: огромните плочи под крачещите й стъпала бяха подредени на редици от двете му страни. Едната редица щеше да мине много по-близо до него от другата, но пак щеше да е достатъчно далеч, за да има причини да се притеснява от този факт.

Вливането на колана започваше да му причинява силен дискомфорт. “Сега или никога” — каза си Глаур. Протегна се, за да се освободи от кабела, и внезапно полетя надолу.

Удари се в леда. Получи се лошо — никога досега не беше падал от такава височина — но пое основния удар с гърба и след като полежа около минута, събра сили да се претърколи по корем и реши да се изправи. Долната част на “Лейди Моруина”, изпълнена със сложна машинария, продължаваше да се носи над него като небе, покрито с ъгловати облаци.

Глаур се изправи. С облекчение установи, че нито един от крайниците му не е счупен. Падането не беше увредило и запасите му от въздух: всички индикатори в шлема бяха зелени. Костюмът щеше да му осигури въздух за още трийсет часа усилена физическа дейност. И слава Богу: щеше да му се наложи да измине доста разстояние от Пътя, докато срещне други бегълци или спасителен отряд, изпратен от друга катедрала. Нямаше гаранция, че това щеше да се случи през следващите трийсет часа, за които имаше въздух, но предпочиташе да направи някакъв опит да се спаси, отколкото да стои в “Лейди Моруина” в очакване на падането й в пропастта.

Глаур се готвеше да тръгне, когато откъм най-близката редица метални крака на катедралата се появи някаква фигура в скафандър. Фигурата се затича към него… всъщност това беше по-скоро концентрирано крачене, отколкото спринтиране. Ръководителят на смяната се засмя неволно: имаше нещо комично в начина, по който се движеше тази детинска форма. Прерови паметта си за обитателите на “Лейди Моруина”, питайки се кое ли може да е това подобно на джудже създание и какво би могло да иска от него.

Тогава зърна проблясването на нож в странната двупръста ръкавица на фигурата, нож, който вибрираше и трепкаше, сякаш не можеше да реши каква форма иска да има, и внезапно от чувството му за хумор не остана и помен.

— Притеснявах се да не стане точно така — рече Грьолие. — Добре ли си? Можеш ли да виждаш?

— Така мисля — отвърна тя.

Беше замаяна от взрива на кораба на първосвещеника, но все още не беше изгубила способността си да действа.

— Тогава се изправи. Нямаме много време.

Рашмика усети отново натиска на спринцовката към външния слой на костюма си.

— Куейч грешеше — произнесе тя. — Ти никога не си бил безопасен.

— Млъквай и тръгвай.

Корабът трябва да беше усетил присъствието му Червеният летателен апарат с форма на раковина премигна с две зелени лампички в знак, че го е познал. От едната му страна се отвори малка врата.

— Влизай — каза главният лекар.

— Корабът ти не е в добро състояние — възпротиви се момичето. — Не чу ли какво каза Куейч? Накарал е хората си да стрелят по него.

— Затова пък не се налага да ни превози далеч. За начало е достатъчно да се махнем от тази катедрала.

— И после къде ще ходим, при условие че корабът ти успее да излети? Със сигурност не в лайтхъгъра?

— Това беше планът на Куейч, а не моят.

— И къде все пак?

— Ще измисля нещо. Знам много места на тази планета, където човек може да се скрие.

— Не е задължително да ме водиш със себе си.

— Ти си полезна, мис Елс, прекалено полезна, за да те захвърля току-така. Разбираш това, нали?

— Пусни ме. Пусни ме да се върна и да спася майка си. Вече не съм ти нужна. — Тя кимна към чакащия го кораб. — Тръгвай с него и те ще решат, че съм с теб. Няма да те атакуват.

— Малко е рисковано — отвърна Грьолие.

— Моля… остави ме да я спася.

Той направи крачка към чакащия кораб, после спря. Сякаш си бе спомнил нещо забравено, нещо, заради което трябваше да се върне обратно в “Лейди Моруина”.

Вместо това просто я изгледа и издаде ужасяващ звук.

— Господин главен лекар? — извика Рашмика.