Пропастта на опрощението

Натискът от иглата беше изчезнал. Спринцовката падна на палубата сред пълна тишина. Грьолие потрепери, после се отпусна на колене. Издаде пак същия звук: нещо като болезнено гъргорене, което тя се надяваше да не чуе никога повече.

Изправи се, все още не се чувстваше стабилна. Не знаеше дали беше следствие от експлозията или от отпускането след страха, преживян заради притиснатата толкова дълго във врата й спринцовка.

— Грьолие? — повика го тихичко тя.

Но той не отговори. Рашмика сведе погледа си към него и осъзна, че нещата при него съвсем не са обещаващи. Костюмът му се бе вдлъбнал навътре в коремната област, сякаш цяла част от намиращата се в него плът беше отнесена.

Рашмика се пресегна надолу и затършува из вещите на главния лекар, докато откри ключа за Клоктауър. Изправи се, отстъпи назад от тялото и видя как сфери от небитие просто отхапваха парчета от него, то сякаш се разпадаше, докато не остана нищо друго, освен подобие на замръзнали празнини.

— Благодаря ти, Капитане — промълви Рашмика, без всъщност да знае защо.

Погледна напред, към прекъснатия мост. Вече наистина не оставаше много време.

Рашмика взе един асансьор надолу в „Лейди Моруина” и затвори очи, за да избегне многоцветната светлина, преминаваща през витражите. Опитваше се да се концентрира. Мислите препускаха из главата на Куейч беше мъртъв, главният лекар беше мъртъв. Първосвещеникът беше казал на гвардейците да не пускат никого, преди той да е стигнал до лайтхъгъра или трийсет минути преди катедралата да доближи западния край на разбития мост. А специалният костюм трябваше да остане на борда й: беше го заявил съвсем ясно. Костюмът обаче беше тежък и неудобен за носене: дори да успееха да убедят охраната да им позволи да го изнесат, излизането от катедралата щеше да им отнеме повече от трийсет минути. Нищо чудно за тази цел да им трябваха дори повече часове от тези, които ги деляха от неминуемото й сгромолясване в пропастта.

Може би беше настъпил моментът да сключи сделка със сенките, тук и сега. Те несъмнено също виждаха, че тя няма друг избор, че няма как да спаси пратеника им. Беше направила всичко по силите си, нали така? Ако разполагаха с информация за онова, което Рашмика и нейните съюзници трябваше да сторят, за да дадат възможност на другите сенки да преминат в тази част на цялото, тогава нямаше да изгубят нещо, ако й я разкриеха сега.

Асансьорът спря с дрънчене. Рашмика дръпна предпазливо встрани решетестата врата. Сега трябваше да извърви отново пътя, по който беше минала преди малко с първосвещеника и главния лекар. После трябваше да намери другия асансьор, който да я отведе до високите нива на Клоктауър. И същевременно трябваше да избягва всякакъв контакт с останалите елементи от Катедралната гвардия.

Излезе от асансьора. Вдигна визьора, за да спести въздуха на костюма за времето, когато наистина щеше да има нужда от него. Никога досега не беше виждала катедралата така спокойна и безмълвна. Пак чуваше шума от усилията на двигателите, но дори той сега й се стори приглушен. Нямаше го хорът, издигнатите в молитвен екстаз гласове или тържествената процесия от стъпки.

Пулсът й се ускори. Катедралата вече беше напусната. Катедралната гвардия най-вероятно също си бе тръгнала по време на събитията на площадката за приземяване. Ако беше наистина така, оставаше само да намери майка си и Васко и да се надява специалният костюм все още да е в настроение за общуване.

Ориентираше се с помощта на шарките на витражите. Но едва се бе запътила към Клоктауър, когато двама гвардейци се появиха от една пристройка и насочиха оръжието си към нея. Бяха с каски, със свалени визьори, с развяващи се розови пера.

— Моля ви — каза Рашмика, — пуснете ме. Искам само да стигна до приятелите си.

— Стой където си — каза единият от гвардейците, като се прицели в премигващите светлинки на животоподдържащото съоръжение на скафандъра й. После кимна към партньора си. — Дръж я на мушка.

Вторият, без да помръдва насочения си към нея пистолет, се пресегна към нещо на колана си.

— Първосвещеникът е мъртъв — обяви момичето. — Катедралата съвсем скоро ще се разбие на парчета. Трябва да се махате оттук, веднага, докато все още можете.

— Имаме заповеди — отвърна гвардеецът, а в това време неговият колега я блъсна към една голяма каменна плоча в стената.

— Не разбирате ли? — настоя Рашмика. — Вече всичко свърши. Всичко се промени. Заповедта няма значение.

— Завържи я. И ако можеш, я накарай да млъкне, ама го направи добре.

И той се пресегна, за да свали визьора й. Рашмика понечи да протестира, искаше й се да се съпротивлява, но знаеше, че няма сили да го направи. В този момент видя, че нещо се промъква в полумрака зад гвардееца, който държеше пистолета.

С периферното си зрение забеляза блясъка на острие. Гвардеецът издаде гърлен звук, пистолетът му падна на пода.